Оливър Боудън - Възмездие

Сега разбирам какво е целял. Старият господин Флейлинг ми преподаваше факти и аксиоми; татко ме поощряваше да ги подлагам на съмнение. Откъде извираха познанията, които ми преподаваше господин Флейлинг? Кой бе държал перото и защо да му се доверявам?

Татко казваше често: „За да виждаме различно, първо трябва да мислим различно“. Звучи глупаво и вие сигурно ще се разсмеете; нищо чудно след време и на мен да ми се стори смешно, ала понякога сякаш наистина усещах как мозъкът ми се разширява, за да види света като татко. Неговият светоглед бе неповторим; той сякаш се стремеше да достигне сърцевината на истината.

Аз, разбира се, поставях под съмнение наученото от господин Флейлинг. Дори го предизвиках един ден, когато изучавахме Светото писание, и той ме перна с бастуна си по кокалчетата, обещавайки ми да осведоми татко. Спази обещанието си. Татко ме отведе в кабинета си, затвори вратата, усмихна се широко и потупа брадичка.

— Понякога, Хайтам, е по-добре да не споделяш разсъжденията си. Да ги пазиш, без да ги потулваш.

Послушах го. И открих, че наблюдавам хората край мен, мъчейки се да надникна в тях и да разгадая как гледат на света — като господин Флейлинг или като татко.

Сега, пишейки тези думи, осъзнавам колко съм се надскачал; чувствах се по-зрял, надраснал годините си — прекалено самонадеяна мисъл за осемгодишен, за деветгодишен, дори се десетгодишен. Навярно наистина съм се надценявал, смятал съм се за малкия господар на големия дом. Когато навърших девет, татко ми подари лък и стрела за рождения ден и упражнявайки се да стрелям в двора, аз си представях как момичетата на Досънови или децата на Баретови ме наблюдават през прозорците.

Беше изминала повече от година, откакто говорих с Том през портата, но понякога се помайвах край нея, надявайки се да го срещна отново. Татко обсъждаше охотно всички теми, с изключение на миналото си. Никога не разказваше за живота си преди Лондон, нито за майката на Джени, и аз се надявах Том да ме осветли. И естествено, исках да имам приятел. Не родител, бавачка, учител или ментор — от тях имах достатъчно. Исках истински приятел. И копнеех да е Том.

Вече е невъзможно, разбира се.

Утре го погребват.

Господин Дигуид дойде при мен тази сутрин. Почука, почака да го поканя и после се приведе, за да влезе в стаята, защото господин Дигуид, освен че е плешив, с изпъкнали очи и осеяни с вени клепки, е висок и кльощав, а вратите в имението са по-ниски, отколкото бяха у дома. Икономът се движеше прегърбен и походката му подсилваше впечатлението, че тук се чувства неудобно, като риба на сухо. Работеше при татко, откакто се помнех, откакто семейство Кенуей се установило в Лондон, и като всички нас, дори повече от всички нас, се бе сраснал с Куин Ане Скуеър. Страданието му се допълваше от чувство за вина, че в нощта на нападението не е бил вкъщи, а в Херефордшър. С кочияша бяха заминали по работа и се върнаха на другата сутрин.

— Надявам се да ми простите, господин Хайтам — каза ми той по-късно с бледо и изпито лице.

— Разбира се, Дигуид — отвърнах аз и не знаех какво още да кажа. Не се чувствам удобно да изричам фамилното му име; някак си ми нагарча в устата. Затова добавих само: — Благодаря.

Тази сутрин мъртвешкото му лице изглеждаше също толкова посърнало и аз разбрах, че не ми носи добри новини.

— Господин Хайтам — подхвана той.

— Да… Дигуид?

— Много съжалявам, господин Хайтам, но от Куин Ане Скуеър пристигна съобщение. Баретови не искат никой от семейство Кенуей да присъства на погребението на младия господин Томас. Изрично настояват да не ги безпокоим.

— Благодаря, Дигуид.

Той се поклони леко и тъжно и на излизане наведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата.

Аз постоях малко, втренчен в празното пространство, докато Бети дойде да ми помогне да съблека погребалния костюм и да облека всекидневния.

Един следобед преди няколко седмици бях под стълбището и си играех в късия коридор, който отвеждаше от стаята на прислугата към залостената врата на килера, където се съхраняваха семейните ценности — сребърни прибори, виждащи бял свят само в редките случаи, когато мама и татко посрещаха гости, накитите на мама и някои книги, които татко смяташе за безценни, незаменими. Ключът за катинара на килера беше винаги у него. Виждал съм го да го поверява само на господин Дигуид, и то за кратко.