Оливър Боудън - Възмездие

И мразовита. От устата ми излизаха облачета пара и веднага се разтреперих, усетил колко по-студено е тук в сравнение с оскъдно — поне според мен — отоплената ми стая.

Близо до вратата имаше свещ и аз я запалих. Заслонил пламъка с длан, си осветявах пътя към двора пред конюшнята. И ако в кухнята ми се бе сторило студено, то навън… навън цареше такъв студ, сякаш светът беше станал чуплив като лед. Толкова студено беше, че затаих дъх и се замислих дали да продължа напред.

Един от конете изцвили, започна да рие с копита и незнайно защо шумът ме подтикна да изтичам на пръсти край кучешките колиби и да прекося сводестата порта на страничната ограда, отвеждаща към овощната градина. Прокраднах се край олиселите ябълкови дървета и излязох на моравата, представяйки си как през прозорците на къщата ме наблюдават лица — Едит, Бети, мама и татко се взират в мен и се питат защо не съм в стаята си, а се скитам като лунатик из двора. Не че се скитах като лунатик, разбира се, но това щяха да си кажат; така щеше да ме скастри Едит и така щеше да каже татко, когато ме наложи с пръчката за награда.

Но от къщата не долетя укоризнен вик. Аз стигнах външната ограда и се втурнах към портата. Още треперех, но и се питах развълнувано дали Том е донесъл лакомства за среднощен гуляй — шунка, кейк и бисквити. О, и топъл пунш нямаше да ни дойде зле…

Залая куче. Тач — ирландският сетер на татко, се обади от колибата си в двора на конюшнята. Замръзнах. Сниших се под голите, надвиснали почти до земята клони на плачещата върба, но лаят секна мигновено. По-късно, разбира се, осъзнах причината. Но в онзи момент не се замислих, защото не подозирах, че са прерязали гърлото на Тач. Сега смятаме, че нападателите са били петима, нахлули в дома ни с ками и саби. А през това време аз се криех в градината в блажено неведение.

Как бих могъл да се досетя? Бях глупаво момче, жадно за приключения и подвизи, да не споменаваме почерпката е шунка и кейк. Продължих край оградата, докато стигнах портата.

Която зееше отворена.

Какво бях очаквал? Да е затворена, предполагам, а Том да е от другата страна. Някой от нас да се покатери през оградата. Или да си побъбрим от двете страни на вратата. Ала тя беше отворена и ме обзе предчувствие, че нещо не е наред. Най-сетне ми хрумна, че сигналът, който бях видял от стаята си, навярно не е бил предназначен за мен.

— Том? — прошепнах.

Нито звук. Нощта бе притихнала — не се чуваха нито птици, нито животни, нищо. Вече поуплашен, понечих да се обърна и да се прибера в убежището на топлото си легло, но в този момент забелязах нещо. Крак. Надникнах през портата към пътеката, обляна в мръснобяла лунна светлина, която придаваше на всичко наоколо меко мътно сияние — включително на момчето, проснато на земята.

Полулегнало, полуседнало, подпряно от другата страна на оградата, облечено почти като мен — с панталони и нощна риза, но не препасана в колана като моята, а оплетена около краката, разперени под странен ъгъл върху отъпканата кал на пътеката.

Беше Том, разбира се. Том, чиито безжизнени очи се взираха сляпо към мен изпод периферията на шапката му, килната над челото. Том, е гърди, подгизнали от блесналата под лунната светлина кръв, струяща от дълбоката рана в гърлото му.

Зъбите ми затракаха. Чух хлипане и осъзнах, че аз плача. Десетки ужасени мисли се заблъскаха в главата ми.

После всичко се разви толкова бързо, че не помня точния ред на събитията. Смятам обаче, че първо издрънча счупено стъкло, а после се чу вик откъм къщата.

Бягай.

Срамувам се да призная, че гласовете, мислите, кръжащи в ума ми, изкрещяха в хор тази дума.

Бягай.

И аз им се подчиних. Побягнах. Само че не в посоката, накъдето ме пришпорваха. Дали се вслушвах в инстинктите си, както ме учеше татко, или ги пренебрегвах? Не знам. Знаех само, че макар с всяка фибра да копнеех да избягам от опасността, всъщност се втурнах право към нея.

Прекосих тичешком двора на конюшнята и влетях в кухнята, забелязвайки мимоходом, че вратата зее, увиснала върху пантите. От коридора долетя нов вик, видях кръв по пода на кухнята и тръгнах към стълбите, където се натъкнах на друго тяло. Беше един от войниците. Лежеше върху пода, стиснал корема си; клепките му пърхаха безумно, а от устните му се стичаше ручейче кръв.

Прескочих го и хукнах към стълбите с единствената мисъл да намеря родителите си. Преддверието беше тъмно, но изпълнено с крясъци, бързи стъпки и кълба дим. Опитах се да се ориентирам. Отгоре проехтя нов вик. Погледнах натам и различих танцуващи сенки и краткотраен проблясък на стомана в ръцете на един от нападателите. Срещу него на стълбищната площадка беше един от прислужниците на татко, но бледата светлина не ми позволи да видя докрай жестоката му участ. Чух я обаче, а краката ми усетиха влажното тупване на тялото му, което прелетя през парапета и се приземи недалеч от мен. Убиецът му изрева победоносно и изтрополи по коридора към спалните.