Оливър Боудън - Възмездие

До него стоеше мъж, забил сабята си до дръжката в гърдите му. Острието стърчеше от гърба му и по него се стичаха капки кръв и падаха върху дървения под. Недалеч видях остроухия с дълбока рана върху лицето. Двамина едва бяха смогнали да надвият татко.

Аз се втурнах толкова светкавично към убиеца, че той не успя да измъкне сабята си от гърдите на татко. Извърна се да избегне моето острие в същия момент, когато татко рухна върху пода.

Устремих се глупаво към убиеца, оголил фланга си, и в следващия миг зърнах как Остроухия скача напред. Дали нарочно, или защото не успя да се прицели точно, не съм сигурен, но вместо да ме прониже с острието, той ме удари с дръжката и ми причерня; главата ми се блъсна в нещо — крака на билярдната маса, както осъзнах след малко. Лежах върху пода замаян, с омекнало тяло, точно срещу татко, обърнат на една страна със стърчаща от гърдите му сабя. В очите му още мъждукаше живец — последни искрици — и миглите му трепнаха, сякаш да ме види по-ясно. Двамата се гледахме — двама ранени. Устните му помръднаха. През тъмния облак на болката и мъката забелязах как ръката му се протяга към мен.

— Татко — отроних.

В следващия момент убиецът се наведе и издърпа сабята си. Татко се сгърчи от болка, устните му оголиха зъбите и тялото му се отпусна бездиханно върху пода.

Един ботуш ме срита и ме обърна по гръб и аз се вгледах в очите на татковия убиец, на своя убиец, който се ухили и вдигна сабята с две ръце, за да я забие в мен.

Ако преди време вътрешният ми глас ми бе заповядал да избягам позорно, сега с гордост признавам, че той мълчеше; посрещах смъртта спокойно и с чувството, че съм се опитал да защитя семейството си; с благодарност, че скоро ще съм при татко.

Но разбира се, не ми беше писано да отида при него. Не призрак пише тези редове. С крайчеца на окото си съзрях между коленете на убиеца да се подава острие и в същия момент да отскача нагоре, разчленявайки торса му. По-късно осъзнах, че посоката на удара не издава жестокост, а по-скоро необходимост да го отдалечи от мен. Атаката обаче беше наистина жестока; нападателят изпищя, от корема му рукна фонтан от кръв, червата му се изсипаха на пода и той ги последва.

Зад него стоеше господин Бърч.

— Добре ли си, Хайтам? — попита.

— Да, сър — прошепнах аз.

Той се извърна, вдигнал сабя да блокира удара на Остроухия, който връхлиташе с блеснало оръжие.

Аз се надигнах на колене и грабнах нечия паднала сабя, готов да се притека на помощ на господин Бърч, който бе изтикал Остроухия към вратата на стаята. Противникът му явно видя нещо — нещо в коридора извън полезрението ми — и отскочи настрани. Господин Бърч се отдръпна назад и вдигна ръка да ме възпре. Остроухия се появи отново на прага, но този път със заложник. Не мама, както помислих отначало. Беше Джени.

— Назад! — изръмжа Остроухия.

Джени изхлипа и очите й се разшириха, когато усети острието на сабята му да опира в гърлото й.

Ще призная, че в този момент по-силно бе желанието ми да отмъстя за татко, отколкото да защитя Джени.

— Не мърдайте! — повтори Остроухия, дръпвайки Джени назад. Ръбът на нощницата се замота около глезените й и стъпалата й се повлякоха по пода. Изневиделица до тях застана друг маскиран мъж, понесъл горяща факла. В преддверието вече се стелеше гъст дим. Съседното крило на къщата гореше и пламъците облизваха вратата на дневната. Мъжът с факлата се втурна към завесите, подпали ги и около нас също лумна пожар, който с господин Бърч бяхме безпомощни да угасим.

Зърнах мама и благодарих Богу, че е невредима. Джени обаче беше в опасност. Докато я влачеха към вратата на къщата, тя не отлепяше очи от мен и от господин Бърч, сякаш сме последната й надежда, нападателят с факлата настигна Остроухия, отвори вратата и се спусна към файтона, който ги чакаше на улицата.

За миг си помислих, че ще пуснат Джени. Но не. Тя изпищя, когато я натикаха във файтона, и писъкът й още не бе стихнал, когато трети маскиран мъж — кочияшът — дръпна юздите, размаха камшик и конете препуснаха в нощта, оставяйки ни да избягаме от горящата къща и да спасим мъртвите от огнената стихия.

Макар че днес погребваме татко, първата мисъл, която изплува тази сутрин в съзнанието ми, не беше за него или за погребението, а за килера със семейните ценности в къщата на Куин Ане Скуеър.

Не бяха се опитали да влязат там. Татко бе наел двамата войници, защото се страхуваше от кражба, но нашите нападатели се бяха качили на втория етаж, без да си направят труда да разбият вратата на килера.