Оливър Боудън - Възмездие

— Но той не е пренебрегнал предупреждението, сър. Нали нае войниците?

Господин Бърч въздъхна.

— Баща ти не прие сериозно заплахата. Нямаше да предприеме нищо. Когато отказа да ме послуша, си позволих да уведомя майка ти. По нейно настояване нае войниците. Де да бях избрал хора от нашите редици! Нямаше да ги отстранят толкова лесно. Сега обаче мога само да намеря дъщеря му и да накажа виновниците за нападението. Затова трябва да разбера защо. Какво са целили нападателите? Кажи ми какво знаеш за живота му, преди да се установи в Лондон, Хайтам.

— Нищо, сър — отвърнах.

Той се засмя глухо.

— Е, ставаме двама. Повече от двама всъщност. Майка ти също не знае нищо.

— А Джени, сър?

— А! Загадъчната Джени! Беше красива и пленителна, но тайнствена и непонятна.

— „Беше“, сър?

С цялото си сърце се надявам да не е в минало време, Хайтам. Надявам се Джени да е невредима в ръцете на похитителите си, защото им е полезна само докато е жива.

— Мислите, че ще поискат откуп?

— Баща ти беше много богат. Нищо чудно да са нападнали семейството ти заради богатството му, а смъртта на баща ти да е непредвидена. Възможно е. Проверяваме това предположение. От друга страна, навярно са искали да убият баща ти. Проучваме и тази възможност — тоест аз я проучвам, защото го познавах добре и по-лесно бих разкрил враговете му. Врагове, способни да организират такова нападение, имам предвид, а не недоволни наематели. Не открих нито един, което ме навежда на мисълта, че целта е била уреждане на стари сметки. От времето преди да пристигне в Лондон. Джени е единствената, която го е познавала тогава. Възможно е да знае нещо, но е в ръцете на похитителите. Трябва да я намерим, Хайтам.

Това „ние“ ми прозвуча странно.

— Както казах, смятаме, че е някъде в Европа, и затова ще я търсим там. Имам предвид ние двамата, Хайтам.

Сепнах се. Не вярвах на ушите си.

— Сър?

— Точно така. Ти ще дойдеш с мен.

— Мама има нужда от мен, сър. Не мога да я оставя тук сама.

Господин Бърч ме погледна отново; очите му не изразяваха нито благост, нито заплаха.

— Хайтам — каза той, — опасявам се, че решението не зависи от теб.

— Мама трябва да реши — настоях.

— Именно.

— Какво искате да кажете, сър?

Той въздъхна.

— Разговарял ли си с нея след нощта на нападението?

— Тя не излиза от стаята си. Само госпожица Дейви и Емили я виждат. Госпожица Дейви казва, че ще ме извика, когато се възстанови.

— Когато я видиш, ще разбереш, че се е променила.

— Сър?

— В онази нощ Теса видя как съпругът й умира, а малкото й момче убива човек. Тези събития са я покрусили дълбоко, Хайтам. Тя сигурно вече не е жената, която познаваш.

— Значи съм й още по-необходим.

— Навярно й е необходимо спокойствие, Хайтам. И възможно най-малко спомени за онази ужасна нощ.

— Разбирам, сър.

— Съжалявам, че те изненадвам неприятно, Хайтам. — Той се намръщи. — Възможно е да греша, разбира се, но след смъртта на баща ти обсъждах деловите въпроси с майка ти и я наблюдавах. Мисля, че съм прав.

Мама ме извика малко преди погребението.

Когато Бети — поруменяла и сипеща порой от извинения, задето се е успала — ми съобщи, помислих, че мама се е разколебала и няма да ме изпрати в Европа с господин Бърч. Грешах. Втурнах се към стаята й, почуках и едва познах гласа й — някога мек, но властен, а сега немощен и писклив. Седеше до прозореца, а госпожица Дейви спускаше припряно завесите. Денят не беше слънчев, но мама въпреки това размахваше длан пред лицето си, сякаш да пропъди нахална птичка, а не няколко сиви лъча зимна светлина. Най-после госпожица Дейви изпълни задоволително мисията си и ми посочи стола с предпазлива усмивка.

Мама се обърна към мен много бавно и ме погледна с пресилена усмивка. Нападението я беше сломило, бе изсмукало до дъно живеца й и тя бе изгубила светлината, която винаги излъчваше — независимо дали се смееше, дали се гневеше, или както казваше татко, ни поднасяше сърцето си. Сега усмивката й се стопи бързо и тя сбърчи чело, сякаш няма сили да се преструва.

— Нали знаеш, че няма да присъствам на погребението, Хайтам? — попита без предисловия.

— Да, мамо.

— Съжалявам. Съжалявам, Хайтам, наистина, но съм изтощена.

Обикновено не ме наричаше Хайтам. Наричаше ме „скъпи мой“.

— Да, мамо — отвърнах, но знаех, че има сили.

„Майка ти е по-смела от всички мъже, които познавам, Хайтам“, казваше татко.

Запознали се скоро след като той се преместил в Лондон, и тя го преследвала „като лъвица, надушила плячка“, както се шегуваше татко. Била „гледка, която смразява кръвта, но те изпълва със страхопочитание“. Винаги си спечелваше намръщване с тази шега, която несъмнено съдържаше частица истина.