Оливър Боудън - Възмездие

Съгласих се, особено след като той извади шапка и палто от вътрешността на файтона.

Когато след малко спряхме пред къщата, тя не изглеждаше изобщо както си я представях. Беше много по-зле. Сякаш огромен божествен юмрук се бе стоварил върху нея от небето, смачквайки покрива и пробивайки огромна дупка във фасадата. Не приличаше на къща, а на резен от къща.

През счупените прозорци се виждаше преддверието с разбит дъсчен под и три почернели от сажди стъпала, отвеждащи към горния етаж. Мебелите бяха обгорели, опожарени картини висяха накриво по стените.

— Съжалявам, наистина е опасно да се влиза вътре — каза господин Бърч.

След миг ме поведе обратно към файтона, почука два пъти с бастуна си по покрива и потеглихме.

— Вчера обаче си позволих да взема сабята ти. — Господин Бърч бръкна под седалката и извади кутията. Тя също бе почерняла от сажди, но когато той я остави в скута си и вдигна капака, сабята лежеше вътре, бляскава като в деня, когато татко ми я подари.

— Благодаря, господин Бърч — казах развълнувано, а той затвори кутията и я остави на седалката между нас.

— Красива сабя, Хайтам. Сигурен съм, че ще я цениш.

— Да, сър.

— Питам се кога ли за пръв път ще вкуси кръв?

— Не знам, сър.

Замълчахме. Господин Бърч стисна бастуна си между коленете.

— Когато ви нападнаха, ти уби човек — каза той, извръщайки глава да погледне през прозореца. Подминавахме къщи, които се виждаха едва-едва сред мъглата от дим и заскрежен въздух. Улиците бяха безлюдни. — Как се почувства, Хайтам?

— Защитавах мама — отвърна.

— Нямал си друг избор — кимна той. — Постъпил си правилно. Безспорно. Но липсата на избор не променя факта, че е тежко да убиеш човек. За всекиго. За баща ти. За мен. Но особено за момче на твоята крехка възраст.

— Не се разкайвам за стореното. Просто действах.

— Обмислял ли си го след това?

— Не, сър. Мисля само за татко и за мама.

— А за Джени?

— О, да, сър.

Отново замълчахме и когато той проговори след малко, гласът му прозвуча безизразно и сериозно.

— Трябва да я намерим, Хайтам.

Не отговорих.

— Смятам да замина за Европа. За мястото, където мислим, че са я отвели.

— Откъде знаете, че е в Европа, сър?

— Хайтам, аз съм член на влиятелна организация. Нещо като клуб, общество. Сред многото му предимства е и фактът, че има очи и уши навсякъде.

— Как се нарича, сър? — попитах.

— Орден на тамплиерите, Хайтам. Аз съм рицар тамплиер.

— Рицар? — изгледах го втренчено.

Той се засмя.

— Сигурно не точно такъв рицар, какъвто си представяш — средновековна реликва, но идеалите ни са същите. Както преди векове предците ни са се борили за мир в Светите земи, ние сме невидимата сила, която отстоява мира и порядъка в наши дни. — Той махна с ръка към прозореца, където улиците вече се оживяваха. — Всичко това, Хайтам, се нуждае от ред и дисциплина, а редът и дисциплината изискват пример за подражание. Рицарите тамплиери са този пример.

Заинтригувах се.

— Къде се срещате? Какво правите? Имате ли ризници?

— По-късно, Хайтам, по-късно ще ти разкажа повече.

— Татко беше ли член на ордена? Беше ли рицар? — Сърцето ми биеше трескаво. — За това ли ме подготвяше? Да стана и аз рицар?

— Не, Хайтам, не те подготвяше за това. Доколкото знам, просто те обучаваше в изкуството на фехтовката, за да… е, фактът, че майка ти е жива, доказва колко полезни са били уроците. Не, отношенията ми с баща ти не бяха свързани с Ордена. Горд съм да отбележа, че той ме нае заради уменията ми в сферата на недвижимото имущество, а не заради тайните ми връзки. Знаеше обаче, че съм рицар. Все пак тамплиерите имат могъщи и богати покровители, които понякога помагат в бизнеса. Баща ти не членуваше в Ордена, но бе достатъчно прозорлив да използва връзките — приятелска дума, полезна информация… — Той пое дълбоко дъх. — Каквато получихме за нападението на Куин Ане Скуеър. Съобщих му, разбира се. Попитах го защо са го набелязали, но той ми се присмя. Предположението ми било безпочвено. Спречкахме се, Хайтам. Разменихме си по някоя остра дума, но сега ми се иска да бях по-настоятелен.

— Този спор ли чух? — попитах.

Той ме изгледа косо.

— Значи си ни чул? Не си подслушвал, нали?

Тонът му ме изпълни с признателност, че наистина не съм.

— Не, господин Бърч. Чух разговор на висок глас, сър, това е всичко.

Той ме погледна изпитателно. Доволен, че казвам истината, се взря отново напред.

— Баща ти беше колкото загадъчен, толкова и упорит.