Оливър Боудън - Възмездие

Мама не обичаше да говори за семейството си. „Състоятелно“, само така го описваше. А веднъж Джени намекна, че родителите на мама я лишили от наследство заради връзката й с татко. Защо, така и не научих, разбира се. В редките случаи, когато разпитвах мама за живота на татко преди Лондон, тя се усмихваше загадъчно. Щял да ми разкаже, когато реши. Седнал в стаята й, осъзнах, че скръбта ми отчасти се дължи на болката, че никога няма да чуя какво е искал да ми каже на рождения ми ден. Държа да уточня обаче, че това е нищожна частица от скръбта, незначителна в сравнение с мъката, че съм изгубил татко, и болката да виждам мама в такова състояние. Толкова… посърнала. Толкова… забравила смелостта, за която татко говореше.

Нищо чудно той да е бил източникът на тази смелост. Или онази кръвопролитна нощ да е сломила духа й. Казват, че се случва на войниците. Разболяват се от „войнишко сърце“ и стават сенки на предишното си аз. Кръвопролитието понякога ги променя. Питах се дали същата участ бе сполетяла мама.

— Съжалявам, Хайтам — повтори тя.

— Не се тревожи, мамо.

— Не… искам да кажа… нали знаеш, че заминаваш за Европа с господин Бърч?

— Но аз трябва да остана тук, мамо, при теб. Да се грижа за теб.

Тя се засмя.

— Малкият войник на мама, а?

Изгледа ме странно, изпитателно. Знаех какво точно си мисли. Представяше си какво се случи на стълбите.

Виждаше как забивам сабята в окото на маскирания нападател.

После тя извърна глава с толкова уплашено изражение, че останах без дъх.

— Госпожица Дейви и Емили ще се грижат за мен, Хайтам. Когато поправят къщата на Куин Ане Скуеър, ще се преместим отново там и ще наема още прислуга. Не, аз трябва да се грижа за теб и съм избрала господин Бърч за твой настойник и попечител. Така би искал баща ти.

Тя погледна учудено завесите, сякаш не помни защо са спуснати.

— Господин Бърч обеща да ти съобщи веднага, че ще заминеш с него.

— Да, каза ми, но…

— Добре.

Тя ме изгледа отново и в погледа й пак имаше нещо смущаващо; осъзнах, че тази жена не е майката, която познавам. Или аз не бях синът, когото тя познаваше?

— Така е най-добре, Хайтам.

— Но, мамо…

Тя се втренчи в мен, но бързо отвърна очи.

— Заминаваш и толкова — рече строго и пак погледна завесите.

Моите очи се насочиха към госпожица Дейви, сякаш да потърсят помощ, но не намериха; тя ми се усмихна съчувствено и повдигна вежди с изражение, което казваше: „Съжалявам, Хайтам, не съм в състояние да ти помогна, тя вече е взела решение“. В стаята се възцари тишина; чуваха се само копитата на конете, трополящи по улицата в света, продължаващ безучастно напред, макар моят да рухваше.

— Свободен си, Хайтам — каза мама и махна с ръка.

Преди — преди нападението, имам предвид — никога не ме „викаше“. И не ме „освобождаваше“. Преди никога не се разделяхме, без да ме целуне. Преди ми казваше, че ме обича. Казваше ми го всеки ден.

Аз се изправих, осъзнал, че тя изобщо не спомена онази нощ. Не ми благодари, че й спасих живота. Спрях пред прага и се обърнах да я погледна, питайки се дали не иска да е станало иначе.

Господин Бърч дойде с мен на погребението — скромна церемония в същия параклис, където отслужиха опелото за Едит, с почти същите присъстващи: прислугата, господин Флейлинг и няколко служители от компанията на татко, с които господин Бърч поговори след това. Представи ме на един от тях — господин Симпкин — и ми обясни, че той ще поеме семейните дела. Трийсетинагодишният мъж ми се поклони леко с изражение, което вече разпознавах като смесица от смущение и съчувствие, борещи се да намерят излаз.

— Ще работя с майка ви, докато вие сте в Европа, господин Хайтам — увери ме той.

Едва в този момент осъзнах, че наистина заминавам и нямам друг избор, безсилен съм да променя решението. Е, всъщност избор има, предполагам — да избягам. Не че бягството е избор.

Файтоните ни върнаха у дома. Когато влизах, зърнах Бети, която ми се усмихна плахо. Новината за отпътуването ми очевидно се разпространяваше. Попитах я какво възнамерява да прави, а тя ми обясни, че господин Дигуид й е намерил нова работа. В очите й светеха сълзи, а когато излезе от стаята, аз седнах пред писалището и започнах да попълвам дневника си с натежало сърце.

Заминаваме за Европа утре сутринта. Удивен съм колко малко приготовления са необходими. Сякаш огънят вече е изпепелил всичките ми връзки с миналото. Оскъдните ми вещи се побраха в два куфара. Отнесоха ги сутринта. Днес ще пиша писма и ще разговарям с господин Бърч, за да му разкажа нещо, което се случи снощи, след като си легнах.