Оливър Боудън - Възмездие

След като убих търговеца — преди две години — се върнах в Лондон. Открих, че още ремонтират къщата на Куин Ане Скуеър, а мама… мама се оказа твърде изморена да ме приеме.

— Няма сили дори да отговаря на писмата ми ли? — попитах госпожица Дейви, която се извини и сведе поглед.

После препуснах за Херефордшър с надеждата да открия семейството на Дигуид. Ударих на камък. Явно никога нямаше — няма — да намерим предателя.

Напоследък обаче желанието за мъст не пламти толкова силно в сърцето ми, вероятно защото съм пораснал. Или защото Реджиналд ме научи да се владея, да сдържам чувствата си.

Макар и по-слабо обаче, то продължава да гори у мен.

Съпругата на съдържателя на пансиона ме посети, надничайки припряно към стълбите, преди да затвори вратата. Докато съм бил навън, дошъл пратеник, обясни ми тя, и ми подаде посланието с похотлив поглед, от който бих се възползвал, ако не ме вълнуваха по-сериозни мисли. За събитията от снощи например.

Отпратих я и седнах да прочета съобщението. Заръчваха ми щом свърша работата си в Алтея, да не се връщам у дома във Франция, а да замина за Прага, където да се срещна с Реджиналд в зимника на къщата на улица „Целетна“ — щабквартирата на тамплиерите. Искал да обсъди с мен неотложен въпрос.

Междувременно съм приготвил сиренето. Тази нощ предателят ще умре.

Мъртъв е. Предателя имам предвид. И макар да не липсваха усложнения, екзекуцията се смята за сполучлива, щом той е отстранен, а аз — неразкрит, и затова мога да си позволя известна доза задоволство от свършената работа.

Казваше се Хуан Ведомир и задачата му бе да защитава интересите ни в Алтея. Орденът подходи с разбиране към факта, че той изгражда своя империя; твърдяха, че контролира пристанището и пазара добронамерено и — съдейки по видяното през деня — явно се радваше на известна подкрепа. Постоянното присъствие на телохранителите му обаче подсказваше, че има и врагове.

Дали не бе твърде добронамерен? Реджиналд смяташе така, а проведеното разследване разкри, че Ведомир е загърбил тамплиерската идеология до степен, граничеща с предателство. В Ордена на търпим предатели. Изпратиха ме в Алтея. Наблюдавах го. А снощи взех сиренето и напуснах завинаги пансиона. Тръгнах по павираните улички към дома му.

— Да? — каза телохранителят, който отвори вратата.

— Имам сирене — отвърнах.

— Надушвам го — констатира той.

— Надявам се да убедя сеньор Ведомир да ми позволи да търгувам на пазара.

Носът му се сбърчи още повече.

— Задачата на сеньор Ведомир е да привлича клиенти, а не да ги прогонва.

— Хората с по-изтънчено небце вероятно не споделят мнението ви, сеньор.

Той присви очи.

— Акцентът ти… Откъде си?

Беше първият, усъмнил се в испанското ми потекло.

— Роден съм в Република Генуа — отговорих с усмивка, — където сиренето е специалитет.

— Сиренето ти не може да се съревновава със сиренето на Варела.

Усмивката не слезе от лицето ми.

— Убеден съм, че е по-добро. Сигурен съм, че сеньор Ведомир ще го оцени.

Той очевидно се съмняваше, но отстъпи настрани и ме пусна да вляза в просторното преддверие — хладно, дори студено, макар че нощта беше топла. Беше и оскъдно мебелирано — с два стола и маса, върху която лежаха карти. Погледнах ги. Доволно отбелязах, че играта е пикет, следователно играчите бяха двама и други стражи не дебнеха по ъглите.

Първият телохранител ми посочи да оставя увитото в кърпа сирене върху масата. Послушах го. Вторият отстъпи назад, стиснал дръжката на сабята си, докато първият ме проверяваше за оръжие. Потупа старателно дрехите ми, претърси чантата, която бях преметнал през рамо и в която носех само няколко монети и дневника си. Нямах хладно оръжие.

— Не е въоръжен — заключи първият телохранител, а вторият кимна. Първият посочи сиренето. — Искаш сеньор Ведомир да го опита, така ли?

Кимнах въодушевено.

— Дали да не го опитам аз? — погледна ме изпитателно първият.

— Надявах се да го поднеса цялото на сеньор Ведомир — отвърнах с раболепна усмивка.

Телохранителят изсумтя.

— Носиш достатъчно. Защо не го опиташ ти?

— Но аз се надявах да… — запротестирах.

Той улови дръжката на сабята си.

— Опитай го — настоя.

Кимнах.

— Разбира се, сеньор. — Развих кърпата, отчупих парченце и го изядох. Той ми посочи да отчупя от друго място и аз се подчиних с изражение, издаващо неземна наслада. — Защо не го опитате сега и вие?