Оливър Боудън - Възмездие

Телохранителите се спогледаха и най-сетне първият се усмихна, отиде до дебелата дървена врата в дъното на коридора, почука и влезе. После се появи отново и ми махна да вляза в стаята на Ведомир.

Вътре беше мрачно и миришеше натрапчиво на парфюм. Копринената тапицерия на ниския таван се диплеше леко. Ведомир седеше с гръб към нас. Дългата му тъмна коса беше спусната, той носеше нощна риза и пишеше на светлината на свещ, изправена върху писалището.

— Да остана ли, сеньор Ведомир? — попита телохранителят.

Ведомир не се обърна.

— Нашият гост не е въоръжен, нали?

— Не е, сеньор — отвърна телохранителят. — Но миризмата на сиренето му може да повали цяла армия.

— Тази миризма за мен е благоухание, Кристиано — засмя се Ведомир. — Покани госта ни да седне, а аз ще приключа след минута.

Настаних се върху ниска табуретка пред празната камина. Той покри страницата с попивателната хартия, стана и тръгна към мен, спирайки да вземе малък нож от масичката до писалището.

— Сирене значи?

Усмивката му раздели тънкия му мустак и той седна на табуретката срещу мен.

— Да, сеньор.

Той ме погледна.

— О? Казаха ми, че си от република Генуа, но гласът ти издава, че си англичанин.

Аз се стреснах, но широката му усмивка ми подсказа, че няма от какво да се боя. Поне засега.

— Мислех се за голям умник, защото успявах да прикрия откъде съм — признах впечатлен. — Но вие ме разкрихте, сеньор.

— Очевидно съм първият, щом главата ти е още върху раменете. Страните ни воюват, както знаеш.

— Цяла Европа воюва, сеньор. Понякога се чудя дали е ясно кой е кого воюва.

Ведомир се засмя и очите му заискриха.

— Хитрец си, приятелю. Мисля, че всички знаем кого подкрепя вашият крал Джордж и какви амбиции таи. Британската флота се смята за най-добрата на света. Французите, испанците, да не споменавам шведите, не са съгласни. Англичанин в Испания рискува много.

— Да разбирам ли, че животът ми е в опасност, сеньор?

— Тук, при мен? — Той разпери ръце и се усмихна иронично. — Лаская се от мисълта, че стоя над дребнавите капризи на кралете, приятелю.

— На кого тогава служите, сеньор?

— На хората от града, разбира се.

— А кому сте предан, ако не на крал Фердинанд?

— На по-висши сили, сеньор — усмихна се Ведомир, приключвайки категорично темата и насочвайки поглед към сиренето, което бях оставил до камината. — А сега — продължи той — ми обясни откъде е това сирене. От република Генуа или от Англия?

— Това е моето сирене, Сеньор. Моите сирена са най-добрите под всички флагове.

— Достатъчно добри да изместят Варела?

— Или да търгувам редом с него?

— Но Варела ще недоволства.

— Да, сеньор.

— Това навярно не ви вълнува, сеньор, но аз ежедневно се сблъсквам с такива проблеми. Дайте ми да опитам сиренето, преди да се разтопи.

Преструвайки се, че ми е горещо, аз разхлабих шала и го свалих от врата си. Бръкнах тайно в чантата и извадих монета. Когато той погледна сиренето, увих монетата в шала.

Ножът просия, озарен от пламъка на свещта, когато Ведомир отряза парче от сиренето и го помириса — ненужно старание, защото го подушвах от мястото си. Лапна го, задъвка замислено, погледна ме, отряза второ парче.

— Хмм… — промърмори след малко. — Грешите, сеньор, това сирене не е по-добро от сиренето на Варела. То е същото като неговото. — Усмивката му се стопи и лицето му помрачня. Разбрах, че съм разкрит. — Всъщност това сирене е на Варела.

Отвори уста да извика за помощ, но аз усуках копринения шал с монетата като гарота и скочих напред с кръстосани ръце, увивайки го около врата му.

Той размаха ножа, но бе твърде бавен и сварен неподготвен. Острието му започна да сече диво копринената тапицерия по стената, докато аз притисках монетата към гръкляна му, сподавяйки опитите му да извика. Разоръжих го, стиснал гаротата с една ръка, захвърлих ножа върху възглавница на пода и пристегнах гаротата с две ръце.

— Казвам се Хайтам Кенуей — изрекох равнодушно, надвесен над него, за да срещна погледа на ококорените му, изпъкнали очи. — Ти предаде Ордена на тамплиерите. Затова си осъден на смърт.

Ръката му се вдигна в безплоден опит да издраска очите ми, но аз обърнах глава и се втренчих в пърхащата коприна, докато животът го напускаше.

Отнесох тялото му върху леглото и взех дневника му от писалището, както ми бяха наредили. Беше отворен и очите ми пробягаха по думите: „Para ver de manera diferente, primero debemos pensar diferente“.

Прочетох ги отново, превеждайки ги внимателно, сякаш уча нов език: „За да виждаш различно, първо трябва да мислиш различно“.