Оливър Боудън - Възмездие

Погледах ги замислено няколко секунди, после затворих книгата и я прибрах в чантата си, съсредоточавайки се върху настоящето. Щяха да открият мъртвия Ведомир едва на сутринта. Аз отдавна щях да съм поел към Прага, където се зарекох да попитам нещо Реджиналд.

— Искам да ти съобщя нещо за майка ти, Хайтам.

Той стоеше пред мен в сутерена на щабквартирата на улица „Целетна“. Не беше си направил труда да се облече като местните. Изглеждаше като типичен англичанин със спретнатите бели чорапи, черните бричове и разбира се, бялата перука, чиято пудра се бе посипала по раменете на редингота му. Осветяваха го пламъците на високите железни светилници от двете му страни, окачени върху тъмни, почти черни стени, озарени от бледите ореоли на факлите. Обикновено стоеше отпуснат, с ръце зад гърба или облегнат на бастуна, но днес излъчваше тържественост.

— Мама?

— Да, Хайтам.

Болна е, бе първата ми мисъл. Веднага ме заля толкова горещо чувство за вина, че се олюлях. Не бях й писал от седмици; дори не се бях сещал за нея.

— Мъртва е, Хайтам — каза Реджиналд, свеждайки очи. — Преди седмица паднала. Наранила си много лошо гърба. Опасявам се, че страданието я е сломило.

Погледнах го. Угризенията ми стихнаха тъй бързо, както се бяха надигнали, а мястото им зае празнота, пустота вместо чувства.

— Съжалявам, Хайтам. — По обветреното му лице се изписа съчувствие, очите му сияеха меко. — Майка ти беше добра жена.

— Благодаря.

— Заминаваме веднага за Англия. Ще присъстваме на погребалната церемония.

— Разбирам.

— Ако се нуждаеш от нещо… аз съм насреща.

— Благодаря.

— Сега Орденът е твоето семейство, Хайтам. Винаги сме на твое разположение.

— Благодаря.

Той прочисти неловко гърло.

— Ако искаш да поговорим… съм готов да те изслушам.

Опитах се да сдържа усмивката, напираща върху устните ми.

— Благодаря, Реджиналд, но не искам да говоря.

— Добре.

Възцари се мълчание.

Той сведе поглед.

— Изпълнена ли е задачата?

— Хуан Ведомир е мъртъв, ако това имаш предвид.

— Донесе ли дневника му?

— Не.

По лицето му се изписа разочарование, после — строгост. Чертите му се изопнаха. Бях виждал и преди това изражение в момент на слабост.

— Какво? — отрони той.

— Убих го, защото предаде каузата ни, нали?

— Да… — отвърна предпазливо Реджиналд.

— Защо ни е тогава дневникът му?

— Съдържа полезни сведения.

— За какво? — попитах.

— Хайтам, имам основания да смятам, че предателството на Ведомир надхвърля предаността му към доктрината. Мисля, че е започнал да служи на асасините. Кажи ми истината, моля те, донесе ли дневника му?

Извадих го от чантата си и му го подадох. Той застана под единия свещник, прелисти го набързо и го затвори.

— Чете ли го? — попита ме.

— Кодиран е.

— Не целият — поправи ме безизразно Бърч.

Кимнах.

— Да, прав си, успях да прочета няколко страници. Размислите му за живота. Интересни са. Всъщност, Реджиналд, възгледите на Хуан Ведомир напомнят татковите. Не е ли любопитно?

— Възможно е.

— Но ме изпрати да го убия?

— Изпратих те да убиеш предател на Ордена. Което е съвсем различно. Знам, разбира се, че баща ти не споделяше множество — дори повечето — доктрини на Ордена, но той не членуваше в него. Фактът обаче, че не бе тамплиер, не помрачаваше уважението ми към него.

Погледнах го. Запитах се дали не греша, че се съмнявам в него.

— Защо тогава те интересува дневникът на Ведомир?

— Не заради житейската му философия — усмихна се Реджиналд. — Както казваш, тя е сходна със светогледа на баща ти. Интересувам се от кодираните страници, които, ако се окажа прав, съдържат сведения за пазителя на ключа.

— Ключ за какво?

— Всичко с времето си.

Изръмжах недоволно.

— Щом дешифрирам дневника, Хайтам — не отстъпи той. — Ако не греша, тогава ще преминем към следващия етап от операцията.

— И какъв е той?

Той отвори уста да отговори, но аз го изпреварих.

— „Всичко с времето си, Хайтам“, нали? Нови тайни, а, Реджиналд?

Той настръхна.

— Тайни? Така ли мислиш? С какво съм заслужил подозрението ти, Хайтам? Като те взех под крилото си, като помогнах да те приемат в Ордена, като ти дадох нов живот? Понякога си доста неблагодарен, наистина.

— Така и не открихме Дигуид, нали? — отвърнах предизвикателно аз. — Никой не поиска откуп за Джени, значи главната цел на нападението е била да убият татко.