Оливър Боудън - Възмездие

Тя се размърда леко в леглото — поразбудена от повея откъм отворения прозорец или несъзнателно усетила присъствието ми? Замръзнах като статуя и я зачаках да задиша отново равномерно. Въздухът около мен се успокои, а аз се слях със стаята, сякаш съм част от нея и винаги съм бил част от нея — като дух.

Извадих сабята. По ирония на съдбата това беше сабята, подарена ми от татко. Напоследък рядко се разделям с нея.

Преди години Реджиналд ме попита кога за пръв ще вкуси кръв и тя вече е опитвала многократно този вкус. И ако изляза прав за Бети, ще я вкуси отново.

Седнах върху леглото, приближих острието до гърлото й и запуших устата й.

Тя се събуди. Очите й тутакси се ококориха ужасено. Устните й се раздвижиха и дланта ме загъделичка и завибрира от сподавения й вик.

Тя се замята, а аз я притиснах безмълвно, позволявайки й само да фокусира поглед, за да ме види. Сигурно ме разпозна. И как иначе — нали десет години ме беше гледала, беше се грижила за мен като майка? Как да не познае господин Хайтам Кенуей?

Когато се отказа да се бори, аз прошепнах:

— Здравей, Бети. — Без да отлепям длан от устните й, продължих: — Искам да те питам нещо. Ще трябва да ми отговориш. Ще махна ръка от устата ти, но ако се изкушиш да извикаш…

Притиснах острието на сабята към гърлото й, за да ме разбере. После много бавно отместих длан от устата й.

Очите й бяха твърди като кремък. За миг се върнах в детството, уплашен от яростта и огъня в тях, сякаш видът им отключи спомен как ме корят, на който съм безпомощен да не откликна.

— Заслужаваш пердах, господин Хайтам — просъска тя. — Как смееш да се вмъкваш при дама, която спи? Нищо ли не си научил от мен? На нищо ли не те научи Едит? Майка ти? — Гласът стана по-писклив. — Баща ти?

Детският уплах ме обзе отново и се наложи с всички усилия на волята да събера решимост, да се преборя с желанието да оставя сабята и да кажа „Извинете, гувернантке“, да й обещая да бъда послушно и добро момче.

Мисълта за татко ми помогна.

— Вярно е, че навремето ми беше като майка, Бети — казах й — Вярно е, че постъпвам ужасно и непростимо. Не дойдох тук с леко сърце. Но твоята постъпка също е ужасна и непростима.

Тя присви очи.

— Какво съм направила?

С другата си ръка бръкнах в джоба на редингота и извадих сгънат лист хартия. Протегнах го да го види в тъмната стая.

— Помниш ли Лаура, кухненската прислужница?

Тя кимна предпазливо.

— Изпрати ми писмо — продължих. — Пише за връзката ти с Дигуид. Откога татковият иконом ти е любовник, Бети?

Нямаше никакво писмо. Листът, който държах, не съдържаше никакви откровения, а само адресът на пансиона, където щях да нощувам. Разчитах, че мракът ще я заблуди. Истината е, че когато препрочетох дневника си, спомените ме отведоха в онзи ден преди много, много години, когато бях отишъл да потърся Бети. Тя се беше успала в мразовитото утро и когато надникнах през ключалката на стаята й, видях мъжки обувки. Тогава не бях осъзнал значението им, защото бях малък. Видях ги с очите на деветгодишен и не им обърнах внимание. Нито тогава. Нито след това.

Докато не прочетох отново дневника и като шега, чийто смисъл ненадейно разбираш, проумях — обувките бяха на любовника й. Разбира се. Не бях толкова сигурен дали мъжът е Дигуид. Помня, че говореше за него с умиление, но не беше само тя — той бе успял да заблуди всички. Когато заминах за Европа с Реджиналд обаче, Дигуид й беше намерил нова работа.

Въпреки това само предполагах, че са били любовници — обмислена, логична хипотеза, но рискована и с тежки последствия, ако се окажеше погрешна.

— Помниш ли онзи ден, когато се беше успала, Бети? — попитах. — Помниш ли?

Тя кимна предпазливо.

— Тръгнах да те търся — продължих. — Беше ми студено. Спрях в коридора пред стаята ти и неудобно ми е да призная, но коленичих и надникнах през ключалката на стаята.

Усетих как поруменявам леко въпреки всичко. Тя ме гледаше гневно, очите й окаменяха, устните й се присвиха, сякаш простъпката от миналото е по-лоша от днешната.

— Не видях нищо — поясних припряно. — Само теб, свита под завивките, и чифт мъжки обувки, които познах. Бяха на Дигуид. Бяхте любовници, нали?

— О, господин Хайтам — прошепна тя, клатейки глава с тъжни очи. — Какво е станало с теб? В какъв човек те е превърнал Бърч? Да притискаш нож в гърлото на възрастна дама, о… това е лошо, много лошо. Но да сипеш обиди, обвинявайки ме, че съм се впуснала в афера, че съм жена, която разбива семейства! Колко несправедливо! Господин Дигуид имаше деца, вярно, но за тях се грижеше сестра му, защото съпругата му бе починала много години преди да постъпи на служба при господин Кенуей. Не бяхме любовници, както си представя мръсното ти съзнание. Бяхме влюбени и е срамота да ме обвиняваш. Срамота!