Оливър Боудън - Възмездие

Освободих кочияша, последвах я пеша и разбира се, тя влезе в пощенския клон на Ломбард Стрийт. Появи се след няколко минути и пое обратно по улицата, където тълпата скоро я погълна.

Проследих я с поглед. Не чувствах нищо — нито желание да я настигна и да й прережа предателското гърло, нито повей от някогашната привързаност, която изпитвах към нея. Нищичко.

Застанал под съседния безистен, наблюдавах как светът се върти и пропъждах просяците и уличните търговци с бастуна си. Чаках почти час, докато…

Да, той се появи най-после — разносвачът с камбанката и чантата, пълна с писма. Отблъснах се от стената и размахвайки бастуна, тръгнах след него. Приближавах се бавно, докато той сви в странична уличка, където нямаше много пешеходци, и аз съзрях своя шанс.

След миг бях коленичил до окървавения, изпаднал в несвяст пощальон и преглеждах съдържанието на чантата му. Намерих бързо плика, адресиран до Джак Дигуид. Прочетох писмото — Бети му казваше колко го обича и как съм разбрал за връзката им. Дотук всичко ми беше известно. Но аз не се интересувах толкова от съдържанието на писмото, колкото от местоназначението му, отбелязано върху плика — Шварцвалд, Петрус. Петрус беше малко градче недалеч от Фрайбург.

След двуседмично пътуване с Реджиналд зърнахме градчето в далечината — шепа къщи, сгушени в долчинка сред зелени поля и гори. Това се случи тази сутрин.

Влязохме в Петрус по пладне, мръсни и изморени от пътуването. Яздехме бавно из лабиринта от тесни улички. Местните ни поглеждаха — от тротоарите или от прозорците — и бързо затваряха вратите на къщите си или спускаха завесите. Ние носехме смърт и известно време мислех, че те някак си го усещат или просто са плашливи. Не знаех обаче, че днес не сме първите странници, галопиращи през града. Хората вече бяха уплашени.

Писмото бе адресирано до бакалницата в Петрус. Стигнахме малък площад с фонтан, засенчен от кестенови дървета, и помолихме една разтреперана жена да ни упъти. Другите ни заобикаляха отдалеч, докато тя ни сочеше посоката, а после се отдалечи бързо, забила поглед в обувките си. След малко завързахме конете пред магазина и влязохме вътре. Единственият клиент ни погледна и реши да напазарува по-късно. С Реджиналд се спогледахме озадачено. Аз огледах магазина. По трите стени чак до тавана се редяха дървени рафтове, пълни с буркани и завързани с канап пакети. Зад високия тезгях в дъното стоеше собственикът, препасан с престилка. Усмивката под гъстите му мустаци угасна като изтляла свещ още щом видя кои сме.

Вляво от мен имаше стълба за по-високите рафтове. Върху нея седеше момче на около десет години — очевидно синът на собственика. Той едва не се препъна, спускайки се по стълбата. Застана мирно в средата на магазина и зачака нареждания.

— Добър ден, господа — поздрави бакалинът на немски. — Явно сте яздили дълго. Необходими са ви провизии за из път? — Той посочи тезгяха. — Или искате да се освежите? С питие?

Помаха на момчето.

— Кристоф, забрави ли какво повеляват добрите обноски? Поеми палтата на господа.

Пред тезгяха имаше три високи стола и бакалинът ги посочи.

— Седнете, моля.

Погледнах отново Реджиналд, видях, че се кани да приеме поканата на бакалина, и го спрях.

— Не, благодаря — казах. — С приятеля ми няма да се застояваме. — Забелязах как раменете на Реджиналд се отпускат разочаровано, но той не продума. — Искаме само информация.

По лицето на бакалина се изписа подозрение.

— Да? — рече предпазливо.

— Търсим един човек. Казва се Дигуид. Джак Дигуид. Познавате ли го?

Той поклати глава.

— Не сте го виждали? — настоях аз.

Той пак поклати глава.

— Хайтам… — обади се Реджиналд, сякаш прочел мислите ми.

Не му обърнах внимание.

— Сигурен ли сте? — попитах.

— Да, сър — отвърна бакалинът.

Мустаците му трепнаха нервно. Преглътна тежко. Стиснах зъби. Преди другите да помръднат, измъкнах сабята си и я опрях под брадичката на Кристоф. Момчето ахна, надигна се на пръсти и очите му се завъртяха в орбитите, щом острието притисна гърлото му. Не свалях поглед от бакалина.

— Хайтам… — повтори Реджиналд.

— Не се бъркай, Реджиналд — отсякох и се обърнах към бакалина: — Писмата до Дигуид се изпращат на този адрес. Питам те още веднъж. Къде е той?

— Господине! — примоли се бакалинът, втренчен в Кристоф, който издаваше глухи звуци, сякаш не успява да преглътне. — Не наранявайте сина ми.

Молбата му не срещна разбиране.