Оливър Боудън - Възмездие

Бях по-пъргав от него. По-бързо и все по-близо. Чух как свисти дъхът му, когато проговори. Щях да го настигна всеки момент. Той разбра и вместо да се изморява още, реши да се обърне и да се бие. Отметна последен клон и се озова на полянка. Застана с лице към мен, вдигнал закривения нож. Ножът с назъбеното острие, „зловещият“ нож. Брадата му сивееше, а лицето му бе ужасно сипаничаво, белязано от детска болест. Задъхан, изтри устни с опакото на дланта си. Шапката му бе отхвръкнала при гонитбата, разкривайки ниско подстригана посребрена коса. Палтото му — черно, както го бе описал бакалинът — беше разкъсано, а отдолу се виждаше червената му войнишка униформа.

— Ти си британски войник — казах.

— Такава униформа нося — ухили се той, — но служа на друг.

— Нима? На кого? — попитах. — Асасин ли си?

Той поклати глава.

— Аз съм единак, момче. Нещо, за което само можеш да мечтаеш.

— Отдавна не ме наричат „момче“.

— Мислиш, че си се прославил ли, Хайтам Кенуей? Хайтам Убиеца. Тамплиерският сабленосец. Защото си убил неколцина дебели търговци? За мен си момче. Момче си, защото мъжете застават лице в лице с жертвите си, а не се прокрадват зад тях в мрака като змии. — Той замълча и добави: — Като асасини.

Започна да прехвърля ножа си от едната в другата ръка. Ефектът беше почти хипнотичен — поне така го подведох да смята.

— Мислиш, че не умея да се бия? — попитах.

— Не си доказал, че можеш.

— Сега е моментът.

Той се изплю и е една ръка ме подкани да приближа, въртейки ножа в другата.

— Хайде. Бъди воин за пръв път в живота си. Опитай как е. Хайде, момче. Бъди мъж.

Искаше да ме ядоса, но всъщност ми помогна да се съсредоточа. Трябваше ми жив. За да го накарам да проговори.

Прескочих клона и се озовах на полянката, размахал диво късата сабя, за да го принудя да отстъпи. Възвърнах си бързо равновесието, преди той да контраатакува на свой ред. Известно време се дебнехме, всеки очакващ другия да предприеме нападение. Аз разчупих патовото положение, хвърляйки се напред, замахвайки и връщайки се веднага в защитна позиция.

За секунда той си помисли, че съм пропуснал. После усети кръвта, струяща по бузата му, и докосна с длан лицето си с разширени от изненада очи. Първи точен удар за мен.

— Подцени ме — казах.

Този път усмивката му беше малко пресилена.

— Няма да има втори.

— Ще има — отвърнах и се спуснах отново към него. Посегнах наляво, а после надясно, когато тялото му залитна в погрешната посока.

В свободната му ръка зейна рана. Кръв рукна по разкъсания му ръкав и закапа по горския килим — яркочервена върху кафяви и зелени иглички.

— По-добър съм, отколкото предполагаш — констатирах. — Очаква те смърт. Ако не проговориш, разбира се. Ако не ми кажеш всичко, което знаеш. За кого работиш?

Подскочих напред и замахнах. Той завъртя бясно ножа си. И другата му буза прокърви. Две нови алени резки се появиха върху смуглата му кожа.

— Защо убиха баща ми?

Отново скочих напред и пронизах опакото на дланта, с която стискаше ножа. Надявах се да го изпусне, но останах разочарован. Успях обаче да му демонстрирам убедително уменията си. Пролича си по лицето му. Окървавеното му лице. Вече не се усмихваше.

Но все още не беше изгубил самообладание. Спусна се бързо и плавно към мен, прехвърляйки ножа от едната в другата ръка, за да ме заблуди. Едва не ме улучи. Едва. Нищо чудно да бе успял, ако не ми бе показал предварително номера си; ако раните, които му бях нанесъл, не го бяха забавили.

Аз се сниших под острието му и замахнах нагоре, забивайки моето в хълбока му. Тутакси изругах. Бях го ударил прекалено силно; в бъбрека. Смъртоносно. Вътрешният кръвоизлив щеше да го убие за трийсетина минути, но вероятно щеше да припадне веднага. Не знам дали и той го разбра, защото отново ми налетя с оголени зъби. Забелязах, че са почервенели от кръв. Отскочих леко встрани, улових му ръката, извих я и я счупих в лакътя.

Звукът, който издаде, не приличаше на писък, а по-скоро на болезнено дихание. Аз извих още по-силно ръката му — повече за ефект, отколкото търсейки някаква полза — и той изпусна ножа. Оръжието тупна върху килима от иглички, а той го последва, строполявайки се на колене.

Пуснах ръката му, която увисна безжизнено — кожена торба с потрошени кости. Забелязах, че лицето му вече е побеляло, а върху кръста му расте черно петно. Палтото му се надипли по земята около него. Със здравата си ръка той опипа счупената и ме погледна жално. Не се трогнах.