Оливър Боудън - Възмездие

— Защо го уби? — попитах безучастно.

Като вода, стичаща се от пробита манерка, той се люшна и падна на една страна. Сега го интересуваше само фактът, че умира.

— Кажи ми — настоях и се приведох към лицето му, по което бяха полепнали борови иглички.

Поемаше последните си глътки въздух, притиснал устни към горската поляна.

— Баща ти — подхвана той, изкашля струйка кръв и продължи: — Баща ти не беше тамплиер.

— Знам — прекъснах го. — Затова ли го убиха? — Усетих как челото ми се смръщва. — Убиха го, защото отказа да постъпи в Ордена?

— Той беше… асасин.

— И тамплиерите го убиха? Убиха го заради това?

— Не. Убиха го заради това, което имаше.

— Какво? — Приведох се още по-наблизо, стремейки се отчаяно да доловя всяка негова дума. — Какво имаше?

Никакъв отговор.

— Кой? — изкрещях. — Кой го уби?

Но той бе изгубил свяст. Отвори уста, клепките му запърхаха и очите му се затвориха. Зашлевих го, после още веднъж, но той отказваше да дойде в съзнание.

Асасин. Татко е бил асасин. Обърнах мъжа по гръб, затворих втренчените му очи и започнах да изпразвам джобовете му. Извадих необичайна колекция от тенекиени кутийки и няколко смачкани листа хартия. Разгънах единия. Оказа се документ за постъпване на военна служба. Бяха за полк, по-точно за гвардейски полк, по една и половина гвинеи за постъпване и по шилинг дневно. Името на платеца също беше записано — подполковник Едуард Брадок.

Брадок се сражаваше в Холандия с французите. Сетих се за Остроухия, когото бях видял по-рано през деня. Разбрах накъде препуска.

Тръгнах през гората и се върнах бързо в колибата. Отвън трите коня пасяха търпеливо под ярките слънчеви лъчи; вътре бе мрачно и по-хладно. Реджиналд стоеше до Дигуид, който бе обронил глава, все още вързан за стола. Разбрах още щом го видях.

— Мъртъв е — казах и погледнах Реджиналд.

— Опитах се да го спася, Хайтам, но клетникът бе отишъл твърде далеч.

— Как така? — попитах рязко.

— Умря от раните си — тросна се Реджиналд. — Погледни го, за бога.

Лицето на Дигуид приличаше на маска от засъхнала кръв. Дрехите му бяха подгизнали. Личеше си, че мъжът с ножа го е измъчвал жестоко.

— Беше жив, когато тръгнах.

— Беше жив и когато пристигнах, мътните го взели — разяри се Реджиналд.

— Каза ли ти нещо?

Реджиналд сведе очи.

— Преди да умре, каза, че съжалява.

Аз замахнах яростно със сабята и я забих в гредата над камината.

— Само това ли? Нищо за нощта на нападението? Причина? Имена?

— По дяволите, Хайтам! По дяволите, да не би да мислиш, че съм го убил? Мислиш ли, че бих толкова път и загърбих задълженията си, само и само да видя Дигуид мъртъв? Исках да го намеря не по-малко от теб. Исках да го намеря жив не по-малко от теб!

Усетих как кръвта в жилите ми кипва.

— Съмнявам се — процедих през зъби.

— Какво се случи с другия? — попита Реджиналд.

— Умря.

— О, разбирам — подхвърли иронично Реджиналд. — И чия е вината?

Не му отговорих.

— Брадок познава убиеца — казах.

— Така ли? — изненада се Реджиналд.

Бях прибрал документите в джоба си. Сега ги извадих, смачкани на топка като зелка.

— Ето — документите му за постъпване на служба. В гвардейския полк под командването на Брадок.

— Хайтам, войниците на Едуард са петнайсет хиляди. И са откъде ли не. Сигурен съм, че всичките имат тъмно минало, за което Едуард не знае нищо.

— Смяташ, че е съвпадение? Бакалинът каза, че са в униформи на британската армия. Предполагам, че ездачът е поел към другарите си. Има преднина от… колко? Един час? Ще го последвам. Брадок е в Холандия, нали? Ездачът препуска към своя генерал.

— Внимавай, Хайтам — каза Реджиналд. В очите и в гласа му пропълзя стоманен хлад. — Едуард ми е приятел.

— Открай време не го харесвам — отвърнах с нотка на детинско безочие.

— О, триста дяволи! — избухна Реджиналд. — Мнение, което си изградил като малък, защото Едуард не ти е показал дължимото уважение. Той обаче положи извънредни усилия да залови убийците на баща ти и да ги накаже. Едуард служи на Ордена, Хайтам, служи му предано и винаги му е служил предано.

Обърнах се към него и от устата ми едва не се изплъзнаха думите: „Но татко е бил асасин?“. Не ги изрекох. Някакво… чувство или инстинкт — трудно ми е да определя — ми нашепна да запазя тази информация за себе си.

Реджиналд забеляза — забеляза как думите засядат зад зъбите ми и навярно дори зърна лъжата в очите ми.