Оливър Боудън - Възмездие

Оказа се, че греша. Той ме подмамваше да продължа напред и аз, глупакът, се хванах в капана. В следния миг се препънах и залитнах в огромна локва гъста лепкава кал, която буквално ме погълна.

— Божичко — отроних.

Стъпалата ми изчезнаха, после глезените и преди да се усетя, бях потънал до коленете. Опитах да се измъкна, търсейки опора в по-твърдата почва до локвата. Вдигнах сабята си с другата ръка и погледнах Остроухия. Сега беше негов ред да злорадства. Той приближи и стиснал сабята с две ръце, я стовари върху мен — силно, но тромаво. Стенейки, парирах удара и го отблъснах няколко крачки назад. Когато залитна, издърпах единия си крак от локвата. Обувката ми остана вътре и видях как чорапът ми — макар и мръсен — белее ярко на фона на черната кал.

Разбрал, че губи предимството си, Остроухия се втурна отново към мен, този път опитвайки се да ме намушка с острието. Отблъснах стоманата веднъж, после още веднъж. За секунда се чуваха само стенанията ни, звънтенето на сабите и ромоленето на дъждовните капки. Вече по-едри, те цопваха звучно в калта. Мълком благодарях Богу, че триковете на противника ми са се изчерпали.

Така ли беше наистина? Той осъзна, че ще ме победи по-лесно, ако ме заобиколи изотзад, но аз прочетох мислите му и замахнах със сабята. Улучих го по коляното, точно над ботуша, и той се олюля назад с болезнен рев. Изправи се със стон и ругатня, движен от гнева, че победата му се изплъзва, и се опита да ме ритне със здравия си крак.

Аз улових глезена му със свободната си ръка и го извих с всички сили. Той залитна и падна по лице в калта.

Понечи да се извърти настрани, но беше прекалено бавен или прекалено зашеметен и аз забих сабята си в бедрото му, приковавайки го към земята. Използвах дръжката като опора и се отблъснах от калта, разделяйки се и с втората си обувка.

Той изпищя и се загърчи, но сабята го обездвижваше. Тежестта ми върху ранения му крак, когато се измъквах от калта, използвайки сабята като лост, навярно е била непоносима. Остроухия изпищя и очите му заплуваха в орбитите. Продължаваше обаче да размахва диво сабята си. Аз бях невъоръжен и когато се хвърлих върху него като риба на сухо, острието ме близна по врата и ме поряза. От раната рукна топла кръв.

Улових китките му и двамата се вкопчихме в сабята. Борехме се, стенейки и ругаейки през зъби. Иззад гърба ми долетя звук — несъмнено шум от приближаващи стъпки. После се чуха гласове. Мъж говореше на холандски. Изругах.

— Не — изрече някой и едва след миг осъзнах, че съм аз.

Остроухия също чу шума.

— Закъсня, Кенуей — изръмжа той.

Стъпките приближаваха. Дъждът се сипеше върху нас. Повтарях:

— Не, не. Не!

Прекъсна ме глас, нареждайки ми на английски:

— Вие там! Спрете веднага!

Отдръпнах се от Остроухия, налагайки разгневено лепкавата кал с юмруци, докато се изправях. Преструвайки се, че не чувам дрезгавия му пресеклив смях, станах и се обърнах към войниците, които изплуваха от дъждовната пелена. Изопвайки рамене, изрекох:

— Казвам се Хайтам Кенуей и съм приятел на подполковник Едуард Брадок. Настоявам този мъж да остане под мое наблюдение.

Отекна смях — не бях сигурен дали се смее Остроухия, все още прикован към земята, или някой от малобройния отряд войници, появили се като призраци, надигнали се от бойното поле. Командирът бе мустакат, облечен в мръсна двуредна униформа, обвезана с шевица, отдавна изгубила златистия си блясък. Видях го как вдига нещо, нещо, което пробяга пред очите ми. Осъзнах, че ме удря с дръжката на сабята си миг преди да ме улучи и да изгубя съзнание.

Не убиват мъже, изпаднали в несвяст. Недостойно е. Дори в армия, командвана от подполковник Едуард Брадок.

Следващото, което почувствах, бе студена вода, плисната върху лицето ми. Или длан, стоварваща се върху лицето ми? Както и да е, разбудиха ме грубо и когато се опомних, недоумявах кой съм, къде съм…

И защо около врата ми има примка.

А ръцете ми са вързани зад гърба.

Намирах се в единия край на дървена платформа. Отляво имаше още четирима мъже с примки около вратовете. Първият увисна във въздуха, тялото му се разтресе и краката му заритаха напосоки.

Пред мен се надигна ропот и осъзнах, че има публика. Вече не бяхме на бойното поле, а на малка полянка. Мъжете, събрали се наоколо, носеха униформи на британската армия и гвардейски шапки от меча кожа. Лицата им бяха пепеляви, очевидно ги бяха довели насила да наблюдават как клетникът в другия край на платформата рита безпомощно, устата му се отваря, а върхът на окървавения му прехапан език се подава между зъбите, докато се бори за глътка въздух.