Оливър Боудън - Възмездие

Тресящото се, скърцащо, разпадащо се скеле.

Изстенах още веднъж. С последно усилие — силите ме напускаха и ако не успеех, щях да подпиша смъртната си присъда — блъснах мъжа в скелето и този път, най-сетне, то поддаде. Усетих как ми причернява, сякаш тъмен покров забулва съзнанието ми. Натискът върху врата ми внезапно отслабна, когато подпорната греда се свлече на земята, напречната дъска рухна, а самата платформа се огъна под тежестта на мъжете и се разби на трески.

Последната ми мисъл, преди да изгубя съзнание, беше „Дано да е жив“. Първите ми думи, когато се свестих в палатката, където лежа сега, бяха:

— Жив ли е?

— Кой? — попита лекарят с изискано засукани мустаци и акцент, подсказващ, че е с по-благородно потекло от мнозина тук.

— Остроухия — отвърнах и се опитах да седна, но той ме натисна с длан по гърдите да се върна в легнало положение.

— Опасявам се, че нямам дори бегла представа за кого говориш — рече ми любезно. — Разбрах, че познаваш подполковник Брадок. Навярно той ще ти обясни всичко, когато пристигне на сутринта.

И така, не ми остава друго, освен да лежа тук и да описвам случилото се през деня, очаквайки посещението на Брадок.

Той приличаше на уголемена, по-достолепна версия на войниците си е униформата и позата, полагаща се на ранга му. Лъскавите му черни ботуши бяха високи до коленете. Носеше редингот е бяла шевица над тъмна, закопчана догоре туника. Около врата му бе завързан бял шал, а сабята му бе препасана около кръста върху дебел кожен колан.

Косата му бе завързана на тила е черна панделка. Хвърли шапката си върху ниската масичка до леглото ми, скръсти ръце и ме изгледа с дълбокия безцветен поглед, който познавах добре.

— Кенуей — отбеляза лаконично. — Реджиналд не ми съобщи, че ще идваш.

— Решавах в движение, Едуард — отвърнах, внезапно почувствал се по-млад, дори поуплашен.

— Разбирам — рече той. — Решил си просто да ме навестиш?

— Откога съм тук? — попитах. — От колко дни?

— Три — отговори Брадок. — Доктор Тенант се тревожеше, че ще развиеш треска. Според него по-слаб мъж не би оцелял. Радвай се, че си жив, Кенуей. Не всеки успява да избегне и ешафода, и треската. Радвай се и че ме уведомиха как един от осъдените е поискал да разговаря лично с мен, иначе хората ми щяха да довършат започнатото. Видя как наказваме сгрешилите.

Докоснах с длан превръзката около врата си, пострадал от битката с Остроухия и охлузен от примката.

— Да, Едуард, вече знам от опит как се отнасяш с хората си.

Брадок въздъхна и махна с ръка да отпрати доктор Тенант. Той излезе от палатката, а Брадок се настани тежко до леглото ми, вдигайки крак върху него, сякаш да демонстрира правото си на собственост.

— Това не са мои хора, Кенуей, а престъпници. Холандците те доведоха в компанията на дезертьор, избягал с друг войник. Естествено, предположили, че ти си другарят му.

— А човекът, с когото бях, Едуард, какво стана с него?

— За него ли питаше? Доктор Тенант каза, че си се интересувал живо от него. От… как се изрази той… Остроухия?

В гласа му прозвуча неприкрито презрение.

— Този човек, Едуард, беше в къщата ни в онази нощ. Нощта на нападението. Той е един от мъжете, които търсим дванайсет години погледнах го втренчено. — И го намирам в твоята армия?

— Да, в армията ми. И какво от това?

— Съвпадение ли е?

Брадок винаги беше намръщен, но сега се начумери още повече.

— Защо не зарежеш намеците, момче, и не ми кажеш какво наистина мислиш? Къде е Реджиналд впрочем?

— Разделихме се в Шварцвалд. Сигурно вече е преполовил пътя до дома.

— За да продължи да се захласва по митове и народни предания? — отбеляза високомерно Брадок. Изпитах странно желание да защитя Реджиналд и проучванията му въпреки собствените ми съмнения.

— Реджиналд смята, че ако успеем да разгадаем тайната на хранилището, Орденът ще възвърне влиянието си от епохата на Кръстоносните походи. Ще стане дори по-могъщ от тогава. Ще управляваме света.

Той ме изгледа изморено, погнусено.

— Ако наистина го вярваш, значи си глупав идеалист като него. Не са ни необходими магии и трикове, за да убедим хората в правотата на каузата ни. Необходими са ни мечове.

— Защо не и двете? — попитах аз.

Той се приведе напред.

— Защото едното е чиста загуба на време.

Погледнах го.

— Може би. Не смятам обаче, че най-добрият начин да печелиш сърцата и умовете на хората е като ги бесиш.