Оливър Боудън - Възмездие

Мъжът се гърчеше и риташе, тялото му клатеше дървеното скеле над главите ни. Вдигнах очи и видях, че и моята примка е вързана за него. После сведох поглед към дървения сандък под краката ми, под обутите ми в бели чорапи крака.

Възцари се тишина. Чуваха се само стоновете на умиращия и дървеното скеле, проскърцващо под тежестта му.

— Това сполита крадците — изрева екзекуторът, посочи го и тръгна към втория осъден, подвиквайки на онемялата тълпа: — Срещат Създателя, увиснали на въже по заповед на подполковник Едуард Брадок.

— Познавам Брадок — изкрещях аз. — Къде е той? Доведете го тук!

— Млъквай! — изръмжа екзекуторът и вдигна показалец.

Помощникът му, мъжът, лиснал вода върху лицето ми, застана от дясната ми страна и ме зашлеви, този път не за да ме свести, а за да ме смълчи.

Изръмжах и заизвивах китки да се освободя от стегналото ги въже, но не прекалено яростно, за да не загубя равновесие и да падна от сандъка, върху който бях опасно кацнал.

— Казвам се Хайтам Кенуей — извиках и въжето се заби в гърлото ми.

— Казах ти да млъкнеш — изрева екзекуторът и помощникът му ме удари отново толкова силно, че едва не се катурнах от сандъка. За пръв път погледнах войника вляво от мен и осъзнах кой е. Беше Остроухия. Около бедрото му имаше превръзка, почерняла от кръв. Той ме измери със замъглени очи иззад притворени клепки и по лицето му се разля бавна ленива усмивка.

Екзекуторът застана до втория мъж в редицата.

— Този тук е дезертьор — изкрещя той. — Оставил е другарите си да загинат. Мъже като вас. Изоставил е вас! Кажете ми как да го накажем?

Тълпата отвърна без особен ентусиазъм:

— Обесете го!

— Щом казвате — ухили се екзекуторът и ритна мъжа по гърба, наслаждавайки се на отвратените изражения на зрителите.

Аз тръснах глава да си проясня ума и продължих да се боря с въжето. Екзекуторът застана пред третия мъж, зададе същия въпрос на множеството и получи същия глух, дежурен отговор. Блъсна нещастника и платформата заскърца и се разклати под тежестта на тримата, увиснали на въжетата. Дървеното скеле над главата ми простена; видях как сглобките се разделят за миг и пак се събират.

Екзекуторът застана до Остроухия.

— Този мъж се наслаждавал на малка забежка в Шварцвалд. Смятал да се върне незабелязано, но сметките му излезли грешни. Кажете ми как да го накажем?

— Обесете го — отвърна равнодушно тълпата.

— Заслужава ли да умре? — изкрещя екзекуторът.

— Да — отговори множеството.

Забелязах обаче как някои клатят скришом глави, а лицата на други, отпиващи от кожени мехове, изразяват доволство — доволство, купено с бира. На това ли се дължеше ступорът на Остроухия? Той продължаваше да се усмихва, когато екзекуторът застана зад него и го ритна по гърба.

— Да обесим дезертьора! — изкрещя.

— Не! — извиках аз и задърпах трескаво въжетата в отчаян опит да се освободя. — Не, той трябва да остане жив! Къде е Брадок? Къде е подполковник Едуард Брадок?

Помощникът на екзекутора се яви пред мен, разтеглил в беззъба усмивка устни, скрити сред рунтава брада.

— Глух ли си? Казаха ти да мълчиш!

Вдигна юмрук да ме удари. Не успя. Краката ми се изстреляха напред, събориха сандъка и се сключиха около врата му с кръстосани глезени. Стиснах силно. Той изпищя. Стиснах още по-здраво. Писъкът му заглъхна и лицето му се зачерви. Ръцете му уловиха глезените ми, мъчейки се да ги разделят. Аз се заклатих наляво-надясно, разтърсвайки го като куче с плячка в челюстите. Напрягах мускули и се стараех тежестта ми да не обтяга примката около врата ми. Остроухия се люлееше на въжето до мен. Езикът му се подаде между устните и невиждащите му очи изпъкнаха, сякаш ще изскочат от черепа.

Екзекуторът се бе отдалечил в другия край на платформата и дърпаше краката на обесените, за да се увери, че са мъртви. Суматохата обаче привлече вниманието му и той погледна към нас. Видя помощника си, приклещен в зловещата примка на краката ми, и се втурна с ругатни към нас, изваждайки сабята си.

Аз изкрещях и извих тяло с всички сили, повличайки помощника с мен. Като по чудо успях да го запратя право срещу екзекутора, който се строполи с рев от платформата.

Мъжете пред нас стояха, зяпнали от смайване, и не смееха да помръднат.

Аз сключих още по-силно крака и бях възнаграден с хрущящ звук откъм врата на помощника. От носа му шурна кръв. Ръцете му, стиснали краката ми, се отпуснаха. Извъртях се отново, крещейки от болката, пронизала мускулите ми, и го запратих на другата страна — към дървеното скеле.