Оливър Боудън - Възмездие

— Имам предвид четива, които не са свързани с Предците — уточних.

— Сега съм тук, нали? — възкликна той с вид на почервенял дебелак, комуто са сервирали развалено месо за вечеря.

В този момент съзрях тънка панделка дим да се вие над гората.

— Реджиналд, виждам пушек сред дърветата, вероятно е от колибата. Да вървим натам.

Преди да довърша, забелязах движение сред елховата горичка пред нас. От нея изскочи ездач и препусна към най-далечния хълм на хоризонта.

— Гледай, Реджинад! Натам! Виждаш ли го?

Нагласих телескопа. Ездачът беше с гръб към нас, разбира се, но ми се стори, че различавам ушите му. Бях сигурен, че е Остроухия.

— Виждам един мъж, Хайтам, но къде, е вторият? — попита Реджиналд.

Дръпнах юздата на коня си и отвърнах:

— В колибата, Реджиналд. Хайде!

Пристигнахме след двайсетина минути. Двайсет минути, през които пришпорвах безмилостно кобилата, рискувайки да се блъсне в някое дърво или да се препъне в прекършен от вятъра клон. Реджиналд остана далеч зад мен, а аз галопирах към дима, към колибата, където знаех, че ще открия Дигуид.

Жив? Мъртъв? Не знаех. Бакалинът обаче бе казал, че го търсят двама мъже, а ние видяхме само един. Изгарях от нетърпение да срещна втория. Дали беше препуснал напред? Или все още беше в колибата?

Най-сетне я съзрях — в средата на горска поляна. Ниска дървена постройка с един прозорец и комин, от който се виеха клъбца дим. Отпред бе завързан кон, а предната врата зееше отворена. Широко отворена. Щом връхлетях насред поляната, чух вик отвътре и пришпорих кобилата към вратата, изваждайки сабята си. С оглушителен тропот налетяхме върху дъските пред колибата и аз се надигнах в седлото да погледна вътре.

Дигуид беше вързан за стол, раменете му висяха, главата му бе клюмнала. Лицето му приличаше на кървава маска, но виждах, че устните му мърдат. Беше жив, а над него бе надвесен вторият мъж, стиснал окървавен нож — нож с извито назъбено острие. Канеше се да довърши започнатото. Да пререже гърлото на Дигуид.

Не бях използвал сабята си като копие и от мен да знаете, тя не е подходяща за това, но в този момент главната ми грижа бе да опазя Дигуид жив. Исках да говоря с него, а освен това само на мен се полагаше да го убия. Хвърлих сабята. Нямах време за друго. И макар силата и прицелът да не бяха на ниво, острието улучи ръката на мъжа точно когато падаше. Беше достатъчно — достатъчно да го накара да залитне назад с болезнен рев. В същия миг аз скочих от коня върху дъските пред колибата и се хвърлих напред, измъквайки късата си сабя в движение.

Успях да спася Дигуид. Приземих се точно до него. Ръцете и краката му бяха пристегнати към стола с окървавено въже. Дрехите му бяха разкъсани и почернели от кръв, лицето — подуто и изранено. Устните му продължаваха да мърдат. Очите му се плъзнаха лениво към мен и аз се запитах какво ли си помисли в краткия миг, когато видя кой съм. Дали ме позна? Чувство за вина ли го обзе или искрица надежда?

После очите ми се стрелнаха към прозореца в дъното на стаята, зад който краката на мъжа тъкмо изчезваха. Чух го как тупва на земята от другата страна. Да го последвам през прозореца означаваше да се поставя в уязвимо положение — приклещен в тясната рамка, докато онзи разполага с цялото време на света да забие ножа си в мен. Хукнах към предната врата и излязох на поляната, за да го подгоня. Реджиналд тъкмо пристигаше. Бе забелязал мъжа, виждаше го по-добре от мен и вече се прицелваше с лъка си.

— Не го убивай — изкрещях аз, а той изрева разочаровано, защото стрелата му подмина целта.

— По дяволите, беше ми в кърпа вързан — извика той. — Вече е между дърветата.

Заобиколих колибата и се втурнах по килима от сухи борови иглички към горичката, където бе изчезнал мъжът.

— Искам го жив, Реджиналд — изкрещях. — Дигуид е в колибата. Пази го, докато се върна.

Шмугнах се сред дърветата и листата и клоните зашибаха лицето ми. В гъсталака пред мен различих тъмен силует, проправящ си път пред гората не по-изящно от мен. Всъщност по-тромаво от мен, защото го настигах.

— Там ли беше? — извиках. Когато убиха баща ми?

— Пропуснал съм това удоволствие, момче — подвикна ми той през рамо. — Жалко! Но и аз допринесох с нещичко. Аз бях посредникът.

Разбира се. Говореше със западняшки акцент. Кого бяха описали така? Човекът, изнудвал Дигуид. Мъжът, заплашил Вайълет със зловещ нож.

— Спри! — изкрещях му. — Щом си толкова жаден за кръвта на семейство Кенуей, опитай да пролееш моята.