Оливър Боудън - Възмездие

Тя поклати отново глава.

Усетих как ръката ми стисва по-здраво дръжката на сабята и затворих очи.

— Не, не аз трябва да изпитвам угризения! Държиш се с мен като с пакостливо дете, но фактът е, че ти си… била… близка… няма значение как го наричаш… с Дигуид, а той ни предаде. Ако не беше предал семейството, татко щеше да е жив. Мама щеше да е жива и аз нямаше да притискам нож в гърлото ти. Не обвинявай мен, Бети, обвинявай него!

Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Нямаше избор — каза най-сетне. — Джак нямаше избор. О, така се казваше впрочем. Джак. Знаеше ли му името?

— Ще го прочета върху надгробната му плоча — процедих през зъби. — Дали го знам или не, няма никакво значение, Бети, защото той е имал избор. Независимо дали е трябвало да избира между дявола и дълбокото синьо море… Все едно. Но е имал избор.

— Не… Мъжът го заплашил да убие децата му.

— Мъжът? Какъв мъж?

— Не знам. Мъжът, който заговорил Джак в града.

— Виждала ли си го?

— Не.

Как го описваше Дигуид? От Запада ли е бил?

Да, Джак каза, че говорел с акцент. Защо?

— Когато отвлякоха Джени, тя изкрещяла, че някой ни е предал. Вайълет от съседната къща я чула. На другия ден мъж със западняшки акцент я предупредил да не споменава пред никого какво е чула.

Западът. Забелязах, че Бети побледнява.

— Какво? — просъсках. — Какво казах?

— Вайълет, сър — промълви тя. — Скоро след като заминахте с Бърч за Европа — навярно ден след това, — тя загина при уличен обир.

— Спазили са думата си — отбелязах. — Погледнах я. — Разкажи ми за мъжа, с когото е разговарял Дигуид.

— Нищо не знам. Джак спомена само, че го заплашил. Дръзнел ли да предупреди господаря, щели да намерят момчетата му и да ги убият бавно. Обяснили му, че смятат да нахлуят в къщата, но кълна се в живота си, господин Хайтам, обещали никой да не пострада. Щели да нападнат посред нощ. Когато всички спят.

Хрумна ми нещо.

— Защо им е трябвал?

Тя ме погледна объркано.

— Той дори не беше в къщата, когато ни нападнаха — продължих аз. — Нахлуха без чужда помощ. Отведоха Джени, убиха татко. Защо им е трябвал Дигуид?

— Не знам, господин Хайтам — отвърна тя. — Наистина не знам.

Погледнах я. Чувствах се изтощен. Преди, докато чаках да падне нощта врях и кипях от гняв, подклаждан от спомена за предателството на Дигуид, за съучастничеството на Бети.

Исках да е невинна. Повече от всичко исках да е флиртувала с другиго от домакинството. А ако е била любовница на Дигуид, исках да не е знаела за предателството му. Исках да е невинна, защото, ако беше виновна, трябваше да я убия. Ако е могла да спре кръвопролитието, но не го е спряла, заслужаваше да умре. Така беше… така бе справедливо. Причина и следствие. Око за око. Вярвам в това. Зъб за зъб. Това е моето кредо. Начин да си пробиваш път през живота, начин, който има смисъл. Дори когато самият живот изглежда безсмислен. Начин да въдворяваш порядък в хаоса.

Сега обаче не изпитвах никакво желание да я убия.

— Къде е той? — попитах тихо.

— Не знам, господин Хайтам. — Гласът й потрепери уплашено. — За последно го видях призори в деня, когато избяга.

— Кой още знае, че сте били любовници?

— Никой — отвърна тя. — Бяхме много дискретни.

— Само дето оставяхте обувките си на видно място.

Очите й просветнаха студено.

— Малцина имат навика да надничат през ключалките.

Не продумах.

— А сега какво, господин Хайтам? — попита предизвикателно тя.

— Заслужаваш да те убия, Бети — отвърнах лаконично и вглеждайки се в очите й, разбрах как проумява, че наистина съм способен да изпълня заплахата си, ако пожелая.

Проплака.

Аз станах.

— Онази нощ взе твърде много жертви. Няма да се срещнем повече. Понеже си служила дълги години на семейството ми и си се грижила за мен, ти подарявам живота и те оставям със срама ти. Сбогом.

От две седмици не съм попълвал дневника си и се събра много за разказване. Ще започна от нощта, когато посетих Бети.

След разговора с нея се върнах в пансиона, поспах дълбоко няколко часа, станах, облякох се, взех файтон и се върнах пред къщата й. Наредих на кочияша да спре на известно разстояние, достатъчно близо да виждам, но без да предизвиквам подозрение, и докато той дремеше, благодарен за отдиха, аз седях и наблюдавах през прозорчето. Чаках. Какво? Не бях сигурен. Ала отново се доверявах на инстинкта.

И за пореден път той не сгреши. Скоро след зазоряване Бети излезе.