Оливър Боудън - Възмездие

— Надявахме се да открием Дигуид, Хайтам. Надявахме се да отмъстим. Надеждите ни не се оправдаха, но това не означава, че не сме положили усилия. Аз имах и друг дълг, Хайтам — да се грижа за теб — и смятам, че го изпълних. Вече си мъж, уважаван рицар тамплиер. Нали не омаловажаваш този факт? Нима забрави, че смятах да се оженя за Джени? Обзет от желание да отмъстиш за баща си, навярно определяш неуспеха ни да открием Дигуид като най-съществения ни провал, но не е, защото не намерихме и Джени, нали? Но, разбира се, участта на сестра ти не те трогва!

— Обвиняваш ме в коравосърдечност? Жестокост?

Той поклати глава.

— Просто те подканвам да осъзнаеш собствените си недостатъци, преди да започнеш да хулиш мен.

Изгледах го съсредоточено.

— Не споделяше с мен никакви подробности за издирването.

— Брадок го търсеше. Държеше ме в течение.

— Но ти не ме уведомяваше.

— Беше малко момче.

— Което порасна.

Той наведе глава.

— Тогава ме извини, че не съм взел под внимание този факт, Хайтам. В бъдеще ще се отнасям с теб като с равен.

— Започни отсега. Разкажи ми за дневника.

Той се засмя, сякаш играем шах и заплашвам царя му.

— Печелиш, Хайтам. Добре… Дневникът е първата стъпка, сочеща местонахождението на един храм — храм от времето на Първата цивилизация, построен навярно от Първите обитатели.

Помислих си: „Това ли било!“. После се разсмях.

Отначало той ме погледна стъписано, вероятно припомнил си първия път, когато ми разказа за така наречените Предци.

— Чии предци? — не се сдържах и отсякох презрително тогава.

— Нашите предци — отвърна рязко той. — Онези, които предшестват човечеството. По-древна цивилизация.

Сега Реджиналд ми се намръщи.

— Още ли ти е смешно, Хайтам?

Поклатих глава.

— Не чак толкова, не. По-скоро… — Потърсих точните думи. — По-скоро ми е трудно да повярвам. Раса, съществувала преди хората. Богове…

— Не богове, Хайтам, а цивилизация, контролирала човечеството. Оставили са ни артефакти, Хайтам, които притежават ненадминато могъщество, за каквито можем само да мечтаем. Смятам, че който открие тези артефакти, ще властва над човешката съдба.

Смехът ми замря, защото видях колко сериозно е лицето му.

— Много грандиозна цел, Реджиналд.

— Наистина. Ако беше скромна, нямаше да ни заинтригува, нали? Нямаше да заинтригува и асасините.

Очите му светеха. Пламъците на светилниците се отразяваха и танцуваха в тях. Познавах това изражение отпреди, но го бях зървал само в редки случаи. Не когато ми преподаваше езици, философия, класическа литература или принципите на сражението. Дори не когато ме запознаваше с доктрините на Ордена.

Не, само когато говореше за Предците.

Понякога Реджиналд се надсмиваше над емоционалните изблици. Смяташе ги за слабост. Когато заговореше за Първата цивилизация обаче, звучеше като фанатик.

Ще пренощуваме в щабквартирата в Прага. Седя в аскетичната стая със сиви каменни стени и усещам бремето на хилядите години тамплиерска история.

Мислите ми се насочват към къщата на Куин Ане Скуеър, където мама се бе върнала. Господин Симпкин ни уведомяваше как напредва строителството; Реджиналд следеше работата дори когато скитахме из Европа, издирвайки Дигуид и Джени. (Да, Реджиналд има право. Фактът, че не успяхме да открием Дигуид, не ми дава мира, но почти никога не се замислям за Джени.)

Един ден Симпкин ни извести, че домакинството се е пренесло от Блумсбъри на Куин Ане Скуеър — там, където му е мястото. Тогава аз си спомних стените с дървена ламперия на родния ми дом и открих, че си представям живо и хората в него — особено мама. Но, разбира се, си представях майката, под чиито грижи бях отрасъл, която грееше, ярка като слънцето и дважди по-топла, в чийто скут бях познал съвършеното щастие. Обичта ми към татко бе пламенна, по-силна може би, но към мама беше по-чиста. Боготворях татко, възхищавах му се толкова искрено, че понякога се чувствах като джудже до него. Това усещане предизвикваше и тревога — дали ще успея да последвам примера му, дали ще оправдая надеждите му, как ще израсна в огромната сянка, която хвърляше той.

Мама не ме изпълваше с несигурност, а само с чувство за уют, привързаност и закрила. А и тя беше красавица. Харесваше ми, когато ме сравняваха с татко, защото той беше неповторим, но кажеха ли, че приличам на мама, значи имаха предвид, че съм красив. За Джени, естествено, казваха: „Ще разбие няколко сърца“, или „Мъжете ще се бият за нея“. Говореха за битки и конфликти. Мама описваха другояче. Нейната красота беше нежна, майчинска, грижовна; не предизвикваше страхопочитание, а топлота и възхищение.