Оливър Боудън - Възмездие

Аз, разбира се, не познавам майката на Джени, Каролайн Скот, но съм си изградил представа за нея — че е „като Джени“ и е запленила татко с външния си вид, както Джени заслепяваше ухажорите си.

Мама обаче беше съвсем различна жена. Била невзрачната Теса Стивънсън-Оукли, когато срещнала татко. Така поне казваше тя: „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“. На мен не ми звучеше правдоподобно, но няма значение. Татко се преместил в Лондон, пристигнал сам, без прислуга, но с достатъчно голяма кесия да си я осигури. Когато наел къща от богатия й собственик, дъщеря му предложила на татко да му помогне да си намери свой дом, както и да му намери прислуга. Дъщерята, разбира се, била „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“.

Мама е намеквала веднъж-дваж, че семейството й не останало доволно от връзката им; ние наистина не виждахме никога роднините й тя посвети цялата си енергия на нас и до онази ужасна нощ човекът, средоточие на вниманието и на безкрайната й безусловна обич, бяха аз.

Последния път обаче, когато я видях, от тази жена нямаше и помен. Спомням си сега тази наша среща и като на живо си представям подозрението в погледа й, подозрение, граничещо с презрение. Убивайки мъжа, който щеше да я убие, аз се бях променил в очите й. Вече не бях момчето, присядащо в скута й.

Бях убиец.

На път за Лондон препрочетох стар дневник. Защо? Интуиция, предполагам. Някакво подсъзнателно предчувствие… или съмнение.

Каквото и да е, когато препрочетох какво съм написал на 10 декември 1735 година, веднага разбрах какво трябва да направя, когато се върна в Англия.

Днес беше службата, а също и… добре, ще обясня.

След опелото оставих Реджиналд да разговаря с господин Симпкин на стълбите пред параклиса. Господин Симпкин ме помоли да подпиша няколко документа. След смъртта на мама семейното състояние беше мое. С раболепна усмивка той ми каза, че се надява да остана доволен от начина, по който е управлявал семейните дела досега. Аз кимнах, усмихнах се, отговорих уклончиво, обясних, че искам да се усамотя, и се измъкнах, уж да се отдам на размишления.

Тръгнах нехайно по главната улица, отбягвайки колелата на файтоните, които вдигаха фонтани от кал и конски тор. Проправях си път през тълпата — месари в окървавени кожени престилки, уличници и перачки. Но не се разхождах напосоки. В никакъв случай.

Една жена вървеше пред мен и също си проправяше път през гъмжилото, сама и вероятно потънала в мисли. Видях я на службата, разбира се. Седеше до прислужниците — Емили и още две-три, които не познах — в далечния край на параклиса, притиснала кърпичка пред носа си. Тя също ме видя, сигурен съм, но не ми кимна. Чудех се възможно ли е Бети, старата ми бавачка, да не ме е познала.

А сега я следвах от известно разстояние, за да не ме забележи, ако се обърне. Здрачаваше се, когато стигнахме къщата, където работеше сега — голямо имение, извисило се на фона на сумрачното небе, напомнящо къщата на Куин Ане Скуеър. Запитах се дали е бавачка, или заема по-висок пост? Носеше ли униформа на гувернантка под палтото? Улицата се обезлюди и аз се отдръпнах в сенките, когато тя се спусна по няколкото стъпала към сутерена и влезе в къщата.

Прекосих улицата и тръгнах небрежно към къщата, внимавайки да не привличам внимание, ако някой ме зърне през прозорците. Навремето аз се взирах през прозорците на къщата на Куин Ане Скуеър, наблюдавах минувачите и се питах накъде са се запътили. Дали и в тази къща някое малко момче не ме гледаше сега, чудейки се кой съм? Откъде съм дошъл? Къде отивам?

Минах бавно край парапета на оградата и надникнах към имението да видя кои прозорци светят в крилото за прислугата. В същия момент за мой късмет зърнах силуета на Бети да се появява зад стъклото и да дръпва завесата. Вече знаех това, за което бях дошъл.

Върнах се след полунощ, когато всички пердета в къщата бяха спуснати, а улицата бе тъмна — осветяваха я само фенерите на файтоните, подминаващи ме от време на време.

Отново застанах до оградата на имението, озърнах се наляво и надясно и я прескочих. Приземих се безшумно в канавката от другата страна и тръгнах по нея към прозореца на Бети. Спрях и много предпазливо опрях ухо о стъклото. Вслушвах се няколко секунди, докато се уверих, че никой не се движи вътре.

После с безкрайно търпение улових с върха на пръстите си рамката на прозореца и бавно я повдигнах, молейки се да не проскърца. Молитвите ми бяха чути и аз влязох вътре и затворих прозореца.