Оливър Боудън - Възмездие

— Къде е той? — повторих.

— Господине! — изхленчи бакалинът и преплете умолително пръсти. — Не мога да ви кажа.

Аз притиснах сабята по-силно към гърлото на Кристоф и бях възнаграден с жаловито стенание. С крайчеца на окото си забелязах как момчето се надигна още по-високо на пръсти и усетих, но не видях смущението на Реджиналд до мен. През цялото време очите ми останаха приковани в лицето на бакалина.

— Моля ви, господине, умолявам ви! — изрече припряно той, протегнал ръце, сякаш крепи много крехко стъкло. — Не мога да ви кажа. Предупредиха ме да не казвам.

— Аха — рекох аз. — Кой? Кой те предупреди? Той ли? Дигуид?

— Не, господине — отвърна бакалинът. — Не съм виждал господин Дигуид от няколко седмици. Беше… беше друг, но не мога да ви кажа… не мога да ви кажа кой. Тези… тези мъже не се шегуваха…

— Нали разбираш, че и аз не се шегувам? — усмихнах се. — Разликата между мен и тях е, че тях ги няма, а аз съм тук. Кажи ми! Колко бяха, кои бяха и какво те питаха?

Очите му отскочиха от мен към Кристоф, който, макар да се държеше смело, стоически и да проявяваше сила на духа, каквато се надявам и моят син — ако имам син — да притежава, не се сдържа и изхлипа. Бакалинът явно не издържа и взе решение. Мустаците му потрепераха още веднъж и той заговори бързо, сипейки думите като порой:

— Бяха тук, господине. Преди час. Двама мъже с дълги черни палта и червени униформи на британски войници.

Влязоха в магазина също като вас и попитаха къде е господин Дигуид. Казах им, господине, без да се замисля, и лицата им станаха много сериозни. Предупредиха ме, че и други ще дойдат да ме разпитват за господин Дигуид. Казаха ми да отричам, че го познавам. Заплашиха да ме убият, ако не ги послушам и ги издам.

— Къде е той?

— Живее в колиба. В гората на петнайсет мили северно оттук.

Не продумах. Реджиналд също мълчеше. Знаехме, че не бива да губим нито миг и без повече приказки — без да заплашваме повече и без да се сбогуваме, без дори да се извиним на Кристоф, че сме го уплашили до смърт — двамата излетяхме през вратата, развързахме конете, възседнахме ги и ги пришпорихме с викове.

Препускахме възможно най-бързо половин час. Изминахме навярно осем мили по стръмни пасбища и конете ни грохнаха. Стигнахме тясна ивица борове, отвъд които се издигаше хълм, опасан с пръстен от дървета. В равнината пред нас се простираха още гори, а по-нататък — хълмиста местност като огромен килим, осеян с дървета, морави и долчинки.

Спряхме и извадихме малкия телескоп. Конете ни пръхтяха, а аз огледах местността пред нас, отначало обхождайки я трескаво от ляво надясно с телескопа. Притиснат от времето, се поддавах на паниката. Насилих се да се успокоя. Поех си дълбоко дъх, отворих и затворих очи няколко пъти и започнах отново. Сега движех телескопа бавно и методично. Разделих местността на квадрати и местех телескопа от единия към другия, систематично и ефикасно, подвластен на хладния разсъдък, а не на чувствата.

Реджиналд наруши тишината от нежен ветрец и птичи песни.

— Щеше ли да го направиш?

— Какво, Реджиналд?

Имаше предвид детето.

— Щеше ли да убиеш момчето?

— Няма смисъл да отправяш заплаха, ако не си способен да я изпълниш. Бакалинът щеше да разбере, че блъфирам. Щеше да го прочете в погледа ми. Щеше да усети.

Реджиналд се намести неспокойно върху седлото.

— Значи „да“. Щеше да го убиеш?

— Точно така, Реджиналд. Щях да го убия.

Възцари се мълчание. Аз огледах нов къс земя, после следващия.

— Откога кредото ни позволява да убиваме невинни? — попита Реджиналд.

Изсумтях.

— Ти си ме учил да убивам, Реджиналд, но това не ти дава право да определяш кого да убивам и с каква цел.

— Учех те да си мъж на честта. Преподавах ти кодекса на честта.

— Помня как преди години и ти се опита да раздадеш правосъдие пред „Уайтс“. Спазваше ли тогава принципите на честта?

Поруменя ли наистина? Със сигурност се помести смутено върху коня.

— Онзи мъж беше крадец — отсече.

— Мъжете, които търся, са убийци, Реджиналд.

— Въпреки това — отвърна раздразнено той — ревностният стремеж навярно замъглява преценката ти.

Отново изсумтях презрително.

— Кой го казва! Съобразено ли е твоето увлечение по Предците с тамплиерската политика?

— Разбира се.

— Нима? Сигурен ли си, че не пренебрегваш другите си задължения в негова полза? Пишеш ли писма, попълваш ли дневника си, четеш ли напоследък, Реджиналд?

— Достатъчно — отвърна възмутено той.