Оливър Боудън - Възмездие

Унасях се, когато някой почука тихо на вратата. Седнах в леглото и казах:

— Влез.

Очаквах да е Бети. Не беше. Различих момичешки силует, който влезе бързо в стаята и затвори вратата. Вдигна свещта, за да видя лицето й, и постави показалец пред устните си. Беше русокосата Емили, камериерката.

— Господин Хайтам — каза тя. — Искам да ви кажа нещо, което не ми дава мира, сър.

— Разбира се — отвърнах, надявайки се гласът ми да не издава колко млад и уязвим се чувствам.

— Познавам камериерката на Баретови — каза бързо тя. — Вайълет. Излязла пред къщата онази нощ. Била близо до файтона, когато отвели сестра ви, сър. Госпожица Джени я погледнала и й подвикнала нещо. Вайълет ми го каза, сър.

— Какво ти каза?

— Госпожица Джени говорела много бързо, било шумно и преди да успее да довърши, я избутали във файтона. Вайълет обаче смята, че чула думата „предател“. На другия ден един мъж дошъл при Вайълет. Разпитвал я какво е чула. Сторило й се, че говори със западняшки акцент. Заплашил я, но Вайълет му казала, че не е чула нищо. Извадил страшен нож, сър, от колана си, но тя пак не му казала нищо.

— Но каза на теб?

— Вайълет ми е сестра, сър. Тревожи се за мен.

— Казвала ли си на другиго?

— Не, сър.

— Утре сутринта ще съобщя на господин Бърч.

— Но, сър…

— Какво?

— Ако предателят е господин Бърч?

Аз се засмях и поклатих глава.

— Невъзможно е. Той ми спаси живота. Биеше се с… — Осени ме идея. — Но някой не беше вкъщи тогава.

На другата сутрин веднага уведомих господин Бърч, разбира се, й той стигна до същото заключение като мен.

След час пристигна друг мъж, когото поканиха в кабинета. Беше горе-долу на възрастта на татко; имаше сбръчкано лице, осеяно с белези, и студени втренчени очи като на подводен обитател. Беше по-висок от господин Бърч и по-широкоплещест и сякаш изпълваше стаята с присъствието си. Злокобно присъствие. Погледна ме и сбърчи презрително нос.

— Това е господин Брадок — каза господин Бърч, докато аз стоях хипнотизиран от новодошлия. — И той е тамплиер. Доверявам му се изцяло, Хайтам. — Прочисти гърло и продължи: — Понякога обаче поведението му не отговаря на чувствата, които изпитва.

Господин Брадок изсумтя и го изпепели с поглед.

— Хайде, хайде, Едуард! Сгълча го Бърч. — Хайтам, господин Брадок ще се заеме да издири предателя.

— Благодаря, сър — отвърнах.

Господин Брадок ме огледа от главата до петите и каза на господин Бърч:

— Този Дигуид… Ще ми покажеш ли стаята му?

Понечих да тръгна след тях, но господин Брадок изгледа намръщено господин Бърч, който кимна почти незабележимо и се обърна към мен с усмивка и изражение, умоляващо да проявя снизхождение.

— Хайтам — каза той, — защо не се заемеш с нещо друго? С подготовката за отпътуването например?

Бях принуден да се върна в стаята си, където погледнах вече опакования багаж и се залових да опиша в дневника събитията от деня. Преди малко господин Бърч дойде при мен и ми съобщи със сериозно лице, че Дигуид е избягал. Увери ме обаче, че ще го открият. Тамплиерите винаги залавяли предателите, а междувременно плановете ни нямало да се променят. Заминаваме за Европа.

Чувствам се странно, че за последен път пиша в дневника си у дома, в Лондон. Това са последните думи от стария ми живот, преди да започне новият.

Проследих как предателят обикаля пазара. Носеше шапка с пера, пъстра тока и жартиери и когато спираше пред сергиите, блещукаше под лъчите на яркото испанско слънце. С някои от търговците се шегуваше и смееше, с други разменяше остри думи. Не беше нито дружелюбен, нито деспотичен. Впечатлението, което си изградих от разстояние, бе за справедлив мъж, дори добросърдечен. Но той не бе предал тези хора, а Ордена. Нас.

Телохранителите му го придружаваха неотлъчно и си личеше, че си вършат съвестно работата. Очите им обхождаха пазара и когато един от търговците го потупа приятелски по рамото и му подаде хляб от сергията си, той махна на по-високия телохранител, който взе подаръка с лявата си ръка, оставяйки дясната свободна, готова да извади сабята. Добре. Прилежен мъж. Тамплиер.

След малко едно момченце се втурна към тях и очите ми се стрелнаха към телохранителите; видях как се напрягат, преценяват заплахата и после…

Отпуснаха се?

Присмяха се на себе си, че са толкова подозрителни?