Оливър Боудън - Възмездие

— Татко казва, че истинското ми обучение ще започне, когато навърша десет години — отговорих.

— Питам се какво ли ще научиш тогава — сбърчи чело господин Бърч. — Наистина ли не знаеш? Никаква представа ли нямаш?

— Не, сър. Знам само, че ще ми покаже път, който да следвам. Кредо.

— Ясно, ясно. Колко вълнуващо! Но никога не ти е обяснявал нищо за това кредо?

— Не, сър.

Забележително! Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение. А дал ли ти е баща ти истинска сабя, с която да се упражняваш, или още използваш дървени тояги?

Настръхнах.

— Имам сабя, сър.

— Ще ми я покажеш ли?

— Пази се в игралната стая, сър. В тайник, до който само аз и татко имаме достъп.

— Само ти и баща ти? Искаш да кажеш, че и ти го отваряш?

Изчервих се, благодарен, че в приглушената светлина в коридора господин Бърч няма да забележи смущението ми.

— Искам да кажа, че знам къде е сабята, сър, а не че знам как да я взема — уточних.

— Разбирам — усмихна се господин Бърч. — Тайник, а? Зад рафтовете с книги?

Лицето ми явно ме издаде. Той се засмя.

— Не бой се, ще опазя тайната ти.

Погледнах го.

— Благодаря, сър.

— Няма защо.

Той стана, взе бастуна си, изтупа прахоляка — истински или въображаем — от панталоните си и се запъти към вратата.

— А сестра ми, сър? Нищо не ме попитахте за нея.

Той спря, позасмя се тихо и ме погали по главата, разчорляйки косата ми. Хареса ми. Сигурно защото и татко често правеше така.

— Не е необходимо. Ти ми каза всичко, което исках да разбера, господин Хайтам. Знаеш за красивата Дженифър по-малко и от мен, а вероятно така е редно. Жените трябва да остават загадка за нас, нали, господин Хайтам?

Нямах ни най-малка представа за какво говори, но все пак се усмихнах, а после въздъхнах облекчено, когато коридорът отново опустя.

Скоро след този разговор с господин Бърч на път за спалнята си минавах край кабинета на татко и чух разгорещени гласове — татковия и на господин Бърч.

За да не ме забележат, потърсих укритие по-далеч от вратата, откъдето обаче не чувах думите им. Но след минута се поздравих за благоразумието, защото вратата се отвори рязко и господин Бърч излезе с бърза крачка. Беше ядосан — гневът се четеше ясно по цвета на лицето му и в разискрените му очи — но щом ме видя, се поопомни.

— Опитах се, господин Хайтам — рече припряно и започна да се закопчава палтото. — Опитах се да го предупредя.

При тези думи той си сложи шапката и излезе. Татко се появи на прага на кабинета и го изпрати с гневен поглед. Срещата им очевидно не бе протекла гладко, но аз не се месех в делата на възрастните и скоро забравих разпрата.

Имах си свои грижи.

След няколко дни обаче ни нападнаха.

Беше нощта преди рождения ми ден. Нападението имам предвид. Бях буден, сигурно защото се вълнувах предпразнично, но и защото често, след като Едит излезеше от стаята, ставах и сядах пред перваза на прозореца да погледам навън. Виждах котки, кучета и дори лисици да прекосяват огряната от луната трева. Или ако не наблюдавах животните, просто съзерцавах нощта, луната, воднистосивия цвят, който тя придаваше на поляните и дърветата. Отначало помислих, че в далечината блещукат светулки. Знаех какво са и че летят на рояци и излъчват бледо сияние, но никога не бях ги виждал. Скоро обаче осъзнах, че светлината не е бледо сияние, а ту угасва, ту пламва. Беше сигнал.

Дъхът ми заседна в гърлото. Сигналът сякаш идваше откъм дървената порта в стената, където бях видял Том онзи ден, и веднага реших, че ми дава знак. Сега ми се струва странно, но нито за миг не предположих, че сигналът е предназначен за другиго. Бързах да си навлека панталоните, да си запаша нощната риза в тях и да си закача тирантите. Облякох си и палтото. Мислех само какво чудесно приключение ми предстои.

Сега, разбира се, хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че в съседната къща Том явно също е обичал да седи пред прозореца и да наблюдава нощния живот. И като мен сигурно е видял сигнала. Навярно го е осенила дори същата мисъл — че аз му давам знак. И в отговор е направил същото като мен — напуснал е наблюдателния си пост, надянал е връхна дреха и е тръгнал на разузнаване.

Две нови лица се бяха появили в къщата на Куин Ане Скуеър — бивши войници със строги изражения, наети от татко. Обясни, че са му необходими, защото е получил „информация“.

Само толкова. „Информация.“ Тогава се запитах — както се питам и сега — какво иска да каже и дали тази информация е свързана някак с разгорещения му спор с господин Бърч, който бях подочул. Рядко виждах войниците. Знаех, че единият дежури в дневната в предната част на къщата, а другият — до камината в стаята на прислужниците, явно за да пази килера със семейните ценности. Лесно избегнах и двамата, като се шмугнах под стълбището и се прокраднах в осветената от луната кухня, която за пръв път виждах толкова тъмна, толкова безлюдна и замряла.