Оливър Боудън - Възмездие

Обичах да играя в коридора, защото тук рядко се мяркаше някой — тоест не ме безпокояха бавачки с нареждания да стана от мръсния под, защото ще си протъркам панталоните на коленете. Нямаше добронамерени прислужници, които да ме заговарят любезно и да ме разпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Нямаше опасност да се натъкна и на мама и татко, които да ми кажат да стана от мръсния под, за да не си протъркам панталоните, а после да ме заразпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Или още по-зле — на Джени, която да ме изгледа презрително и ако играя с войничета, да се опита да ги срита.

Не, коридорът пред заключения килер беше едно от малкото места на Куин Ане Скуеър, където е право можех да се надявам да избегна всичко гореизброено. Затова се усамотявах там, когато не исках да ме безпокоят.

В този случай обаче ме издебна неподозирана опасност в лицето на господин Бърч, появил се точно когато започвах да подреждам войските си. Носех си фенер и го бях оставил на каменния под до мен. Пламъкът му подскочи от въздуха, нахлул през отворената врата. От мястото, където седях, виждах ръба на редингота на господин Бърчи и края на бастуна му. Вдигнах очи, срещнах погледа му и се запитах дали и в неговия бастун е скрито острие и дали потраква като татковото.

— Господин Хайтам, надявах се да си тук — усмихна се той. — Питах се дали си зает?

Аз се изправих бързо на крака.

— Играя си, сър — отвърнах припряно. — Случило ли се е нещо?

— О, не — засмя се той. — Не искам да ти пилея времето за игра, но се надявах да обсъдим един въпрос.

— Разбира се — кимнах аз и сърцето ми се сви в очакване на поредната лавина от въпроси, засягащи аритметичните ми умения. Да, обичам да решавам задачи. Да, обичам да пиша съчинения. Да, надявам се някой ден да стана умен като баща си. Да, надявам се един ден да тръгна по стъпките му.

Господин Бърч обаче махна с ръка, подканвайки ме да продължавам да играя, и дори остави бастуна и повдигна крачолите на панталоните си, за да клекне до мен.

— Какво имаме тук? — попита, сочейки дребните тенекиени фигурки.

— Просто игра, сър.

— Това са твоите войници, нали? Кой е командирът?

— Няма командир, сър — отвърнах.

Той се позасмя.

— Войниците ти се нуждаят от пълководец, Хайтам. Иначе кой ще им посочва най-добрата стратегия? Кой ще следи да спазват дисциплината и да не се отклоняват от целта?

— Не знам, сър.

— Ето — посочи господин Бърч. Пресегна се, извади един миниатюрен тенекиен войник от купчината и го изправи. — Да назначим ли този джентълмен за командир?

— Щом ви харесва, сър.

— Младежо — усмихна се господин Бърч, — това е твоята игра. Аз съм само натрапник, който се надява да му покажеш как се играе.

— Да, сър, при тези обстоятелства съм съгласен да назначим този войник за командир.

Внезапно вратата на коридора се отвори отново и аз вдигнах очи. Този път влезе господин Дигуид. В мъждукащата светлина забелязах как с господин Бърч се спогледаха.

— Може ли да почака въпросът ти, Дигуид? — попита безцеремонно господин Бърч.

— Разбира се, сър — отвърна господин Дигуид, поклони се, излезе и затвори вратата.

— Много добре — продължи господин Бърч, съсредоточен отново върху играта. — Този джентълмен ще предвожда отряда си, ще вдъхновява войниците си за велики подвизи, ще им дава пример за добродетелност и ще ги обучава на порядъчност, дисциплина и преданост. Нали, господин Хайтам?

— Да, сър — отвърнах послушно.

— Има и друго, господин Хайтам — продължи господин Бърч, взе още един тенекиен войник от купчината и го постави до командира. — Пълководците се нуждаят от доверени лейтенанти, нали?

— Да, сър — съгласих се аз. Настъпи дълго мълчание, по време на което наблюдавах как господин Бърч строява извънредно внимателно двама лейтенанти до командира. Тишината ставаше все по-неловка и накрая аз попитах, по-скоро за да я наруша, отколкото от желание да обсъждам неизбежното: — Сър, за сестра ми ли искахте да говорим?

— Четеш ми мислите, млади господине! — засмя се господин Бърч. — Баща ти е добър учител. Виждам, че те е научил да разпознаваш коварството. Освен всичко друго, разбира се.

Не бях сигурен какво точно има предвид и замълчах.

— Как вървят уроците по сабя? — попита господин Бърч.

— Много добре, сър. Напредвам с всеки изминал ден. Така казва татко — отвърнах гордо.

— Отлично, отлично. А обяснявал ли ти е баща ти целта на обучението? — поинтересува се той.