Оливър Боудън - Братството

Външната стена беше масивна и щом Чезаре се спуснеше по кулата, трябваше да пресече вътрешния двор и да излезе — някак си — през единствената порта.

Единственото предимство на Ла Мота беше, че основната й функция сега беше да охранява самотния си затворник.

Първоначалната й роля бе да отблъсква атаките на маврите, но тази заплаха отдавна не съществуваше и масивната цитадела служеше само за затвор на Чезаре. Микелето знаеше от Хуан, че работата не изисква никакви усилия.

От време на време носеха на Чезаре чисти дрехи и Микелето обмисли дали Хуан да не организира „доставка на облекло“ за него, за да заблуди стражите. Друго не му хрумваше, освен да нахлуят силом в крепостта и да освободят господаря си.

— Лука — рече най-сетне той, — ще ти възложа задача.

Хуан поиска петдесет дуката за услугата, а Микелето се спазари за четирийсет, макар да не губи много време в уговорки. Лука отиде и се върна три пъти, докато уреди всичко, но накрая докладва:

— Готово. Ще му даде въжето и войнишка униформа, когато придружава мъжа, който носи вечерята на Чезаре в шест. Хуан ще охранява задната порта от полунощ до шест сутринта. От крепостта до града се стига за пет минути пешком.

Новата болест бе поразила левия крак на Чезаре и го измъчваха болки, но поносими, и той само накуцваше леко. В два след полунощ надяна войнишката униформа, завърза здраво края на въжето за напречната греда на прозореца на килията и внимателно го спусна надолу в мрака. После прекрачи през перваза със здравия си крак, прехвърли и другия и стисна въжето. Плувнал в пот въпреки нощния хлад, той се заспуска предпазливо, докато глезените му усетиха края на въжето. Скочи и усети как болка преряза левия му крак, когато се приземи, но я преодоля и закуцука през пустия вътрешен двор и през външния, където сънливите стражи не му обърнаха никакво внимание, мислейки го за свой другар.

На портата обаче го спряха и сърцето му подскочи, но Хуан му се притече на помощ.

— Няма проблем. Аз ще го заведа в стражевата кула.

Какво ставаше? Свободата беше толкова близо и същевременно толкова далеч…

— Не се бой — прошепна му Хуан.

Двама войници спяха в стражевата кула. Хуан срита единия.

— Събуди се, Доминго! Този тук има заповед да отиде в града. Забравили са да поръчат сено за конюшнята и искат да им го доставят, преди да стане време за сутрешния патрул. Отведи го при портата, обясни на стражите там и му отворете.

— Да, сър!

Чезаре последва войника през задната порта, която залостиха плътно след тях, и закуцука по огрения от лунните лъчи път към града. С каква наслада попиваше хладния нощен въздух след толкова време. Хвърлиха го в затвора през 1504-та, но сега беше свободен. Беше едва на трийсет, щеше да си върне изгубеното и да отмъсти на враговете си, особено на Братството на асасините, така, че чистките на Катерина Сфорца във Форли да приличат на детска игричка.

Чу и усети миризмата на конете, очакващи го на уреченото място. Слава Богу, че Микелето му беше останал верен. После ги видя — всички до един — притаени в сенките на църквата. Бяха му подготвили красив черен жребец. Микелето скочи от седлото и му помогна да го яхне.

— Добре дошъл отново при нас, Ваше Сиятелство — каза му той. — Да побързаме! Онзи кучи син, асасинът Ецио Аудиторе, ни следва по петите.

Чезаре не каза нищо. Обмисляше най-бавната смърт, на която щеше да подложи асасина.

— Вече съм подготвил нещата във Валенсия — продължи Микелето.

— Добре.

Препуснаха на югоизток в нощта.

— Избягал е?

Обзет от лоши предчувствия, Ецио бе прекосил последните километри до Ла Мота, без да щади нито себе си, нито спътниците си, нито конете.

— След повече от две години? Как?

— Обмислили са го старателно, синьоре — отвърна злочестият лейтенант на крепостта, закръглен мъж на шейсет с много червен нос. — Провеждаме официално разследване.

— И какво открихте?

— Засега…

Но Ецио не го слушаше. Оглеждаше Ла Мота. Замъкът изглеждаше точно както го бе описала Ябълката. И тази мисъл му припомни друго видение — армията, събираща се край оживено пристанище… Валенсианското пристанище!

Главата му се замая.

Трябваше да се върнат на брега възможно най-бързо. Друг начин нямаше.

— Дайте ми нови коне! — изкрещя той.

— Но, синьоре…

Макиавели и Леонардо се спогледаха.

— Ецио, колкото и да е спешна задачата ни, трябва да отдъхнем поне един ден — обади се Макиавели.