Оливър Боудън: Братството

— Една седмица — простена Леонардо.

В крайна сметка се забавиха, защото Маестрото се бе разболял. Беше изтощен и Италия му липсваше много. Ецио се изкушаваше да тръгне без него, но Макиавели го посъветва да потърпи.

— Той ни е приятел. За да съберат армия и флота, им трябват поне два месеца.

Ецио отстъпи.

Бъдещето щеше да докаже правотата му, както и неоценимостта на Леонардо.

След месец Ецио и другарите му се завърнаха във Валенсия. Градът приличаше на разбунен мравуняк. Макиавели бе подценил скоростта, с която се развиваха събитията в богатия град.

Мъжете се събираха тайно и край Валенсия вече лагеруваха поне хиляда войници. Борджия предлагаше на наемниците щедри възнаграждения и мълвата се бе разнесла бързо. Млади доброволци се стичаха чак от Барселона и Мадрид и от всички краища на провинциите Мурсия и Ла Манча. С пари на Борджия се строеше флота от петнайсетина бързи военни кораби с половин дузина по-малки, които да ги охраняват.

— Е, и без Ябълката е ясно какво възнамерява нашият стар приятел Чезаре — заяви Макиавели.

— Прав си. Не му трябва огромна армия, за да завземе Неапол, а разположи ли се там, ще наеме още войници. Иска да подчини Кралство Непол, а после и цяла Италия.

— Как смятат Фердинанд и Изабела да отвърнат на удара? — попита Макиавели.

— Сигурно подготвят армия. Ще ги помолим за помощ.

— Ще отнеме много време войската им да пристигне от Мадрид. Местният гарнизон явно е обезвреден. Но си личи, че Чезаре бърза.

— Може и да не се наложи — обади се Леонардо.

— Какво имаш предвид?

— Бомби.

— Бомби? — учуди се Макиавели.

— Малки бомби, но достатъчно мощни да потопят кораб, да речем, или да разрушат лагер.

— Е, щом са толкова ефикасни… Какво ти трябва, за да ги направиш? — попита Ецио.

— Сяра, въглища и калиев нитрат. И стомана. Много тънки листове. Гъвкави. Ще ми трябва и малко ателие и пещ.

Отне им известно време, но за тяхно щастие корабът на капитан Алберто — „Мареа ди Алба“ — беше закотвен на обичайния си док. Той им махна приятелски за поздрав.

— Привет отново! Онези мъже, които ви споменах… дето не бяха свестни хора… Чухте ли за схватката в „Самотния вълк“ малко след като пристигнахте?

Ецио се усмихна и му каза какво им трябва.

— Хмм… Познавам един човек тук, който може да ви помогне.

— Кога се връщаш в Италия? — попита го Леонардо.

— Докарах товар грапа, а обратно ще превозя коприна. След два-три дни. Защо?

— По-късно ще ти кажа.

— Ще уредиш ли да ни доставят бързо необходимото? — попита Ецио, ненадейно обзет от мрачно предчувствие, макар да не винеше Леонардо, че иска да си тръгне.

— Непременно!

Алберто удържа дадената дума, след няколко часа всичко беше готово и Леонардо се залови за работа.

— Колко време ти трябва? — попита Макиавели.

— Два дни, понеже нямам помощници. Материалът е достатъчен за двайсет, може би двайсет и една бомби. По десет на всеки.

— По седем — поправи го Ецио.

— Не, приятелю. По десет — за теб и за Николо. Мен ме отпиши.

След два дни бомбите бяха готови. На вид приличаха на грейпфрут, облицован със стомана и със скоба на върха.

— Как действат?

Леонардо се усмихна гордо.

— Перваш скобата — всъщност по-скоро е лост — и броиш до три. После я мяташ към целта. Всяка може да убие двайсет души и ако улучиш на точното място, да извади от строя кораб, дори да го потопи. — Той замълча. — Жалко, че не разполагаме с време да построим подводница.

— Какво?

— Няма значение. Просто я хвърляте, след като преброите до три. Не я задържайте повече, за да не се разлетите на парчета. — Леонардо стана. — А сега сбогом и успех!

— Какво?

Маестрото се усмихна тъжно.

— Испания ми дойде до гуша. Уговорих се да пътувам с Алберто. Той отплава с прилива този следобед. Ще се видим в Рим, ако успеете.

Ецио и Макиавели се спогледаха. После със сериозни лица прегърнаха Леонардо.

— Благодаря ти, приятелю — каза Ецио.

— За мен беше чест.

— Слава Богу, че не направи тези неща за Чезаре — каза Макиавели.

Когато Леонардо си тръгна, те прибраха внимателно бомбите — по десет на всеки — в памучни торби, които метнаха през рамо.

— Ти поемаш войниците в лагера, аз — пристанището — каза Ецио.

Макиавели кимна мрачно.

— Когато приключим, ще се срещнем на ъгъла на улицата, където се намира „Самотният вълк“ — добави Ецио. — Предполагам, че Чезаре го използва като команден център. Всеем ли хаос, ще свика там приближените си на съвещание. Ще се опитаме да ги издебнем в засада, преди да избягат отново.