Христо Пощаков: Завладяването на Америка

Мислите на краля отново стигнаха до загадъчното същество Кико, гургилът от неизвестния континуум, който бе спомогнал за всичките му успехи. Макар да бе доста странно, по-скоро грозно създание, той успешно заместваше ангела му хранител. След последния му енергиен напън, свързан с повторното им отправяне в света на Ландирия и последвалото разкриване на същността му, Кико не беше дал повече признаци на «живот». Независимо от твърдението му, че при прехвърлянето на хора и машини в другото пространствено-времево измерение на паралелния свят, е изчерпал всичките си енергетични запаси, Барди продължаваше да вярва в подкрепата му. Но той все пак се запита, дали това същество още витае над него, за да го закриля и подобрява съдбата му.

«Така е — каза си гургилът, повикан неволно от мислите му. — След като веднъж се закачиш за някой човек, няма отърваване. Такова е естеството на природата ми — да бдя над него, докато е жив. А когато поемеш опека и над двамата му приятели, битието ти става още по-трудно. Какво ли ме чака в близко бъдеще? Дано Барди да не ме моли отново да го връщам в Холивуд, макар да му заявих, че повече няма да имам възможност да го направя.»

Дали наистина щеше да бъде така?

Кралят се отмести от прозореца, отправи се към писалището си и взе листа с програмата за деня, върху който за днес съществуваше само една точка — съветът. После погледна електронния си часовник, който след смяната на третата и последна резервна дълготрайна батерия, все още функционираше. До започването на важното заседание оставаха петнайсет минути, тогава и часовникът на кулата, изградена в края на площада щеше да отброи девет удара. Барди издърпа чекмеджето на писалището си и взе от него бележника с красивата скъпа химикалка, която магьосникът Горо му беше подарил на предишният му рожден ден, а тя също като по чудо, все още пишеше. Как ли му се бе откъснало от сърцето дъртия скъперник да направи такъв безценен подарък? Нравът му явно се променяше, след като накрая се бе съгласил да вземе няколко ученика, за да ги научи да се справят с магиите, описани в древната шумерска книга с пресовани листа от заешка кожа, макар че лично при него, те рядко се получаваха.

Докато кралят се канеше да тръгне към тронната зала, където се провеждаха съветите, в кабинета му внезапно нахълтаха синът му Викто и Дорго, синът на стария дракон Дзог — неговият неизменен съратник в сраженията с врага, с когото бяха провеждали въздушно разузнаване и жестоки бомбардировки. Сега Дзог заслужено се излежаваше в луксозния си обор, построен до стената на двореца и дебелееше, поради непрекъснатата консумация на овчи трупове. Понякога прекъсваше вкусното си занимание, за да разговаря с някой посетител, но това най-често се случваше, когато се караше с Горо.

Стиснали в ръце и лапи дървени мечове, децата вдигаха врява и взаимно се преследваха, като нанасяха и парираха «страшни удари» в «отчаян» ръкопашен бой. И дракончето, и синът му бяха почти еднакви на ръст, бяха на еднакви години и имаха един и същ начин на мислене. В училище седяха на един чин, в чиято седалка имаше дупка за опашката на Дорго. Сега битката им ставаше все по-ожесточена, двамата приятели надаваха силни крясъци и се въртяха из кабинета, без явен превес на силите.

Крал Барди се усмихна и взе от писалището новата си корона, която този път бе изработена по мярка, тъй като старата, наследство от Рогонал, винаги се изхлузваше под челото му. Той я положи я на главата си, повдигна бронзовото огледало, за да види дали му стои добре, след това заобиколи разгорещените млади войни и излезе от кабинета си.

Пътят на краля от до тронната зала минаваше през верига от заплетени коридори, типични за архитектурата на двореца. Стражите, застанали по ъглите, бяха въоръжени с традиционни алебарди и мечове, и стегнато отдаваха чест, когато минаваше покрай тях. Самият той бе въоръжен с два пистолета с пълнители от по четиринадесет патрона, които се криеха в кобурите окачени под мишниците му — под задължителната за днешното заседание пурпурна кралска мантия, извезана със златни ширити. Под нея, встрани от широкия му колан, се подаваше и разкошно украсената със скъпоценни камъни дръжка на майсторски изработен меч, наследство от покойния крал на Сандирия Диотемий, погубен на времето с цялото си семейство от кръвожадните витанги.

След един от завоите по пътя към залата, Барди дочу характерен звук, който периодично се разнасяше откъм страничния коридор пред него. Източникът му единствено можеше да принадлежи на стария задник на Горо, главен кралски съветник и засега единствен официален магьосник на Обединеното Кралство, който напоследък се бе пристрастил към ядене на боб, едно от растенията, донесени от Америка при предишният им престой в света на Холивуд. Дъртият скъперник напоследък като че ли се очовечаваше, но отскоро бе обхванат от манията за вегетариански диети, които по негово мнение щели да удължат живота му. Яденето на огромни количества чесън и лук също допринасяха за разнасянето на специфичния, периодичен шум при придвижването му, но стражите или бяха свикнали с него, или се правеха, че не му обръщат внимание. Все пак Горо беше важна личност. Въпреки възрастта си, магьосникът бе успял да съхрани своя ум и все още добре се справяше със заемания от него пост.