Арчибалд Кронин: Дамата с карамфилите

През този дъждовен ноемврийски ден само една миниатюра на Холбайн би могла да привлече в зала „Върнън“ толкова много колекционери и търговци. И наистина по значение и стойност тя далеч превъзхождаше всички други предмети, които щяха да се разпродават. Впрочем, тя беше твърде известна и като „Дамата с карамфилите“. За всички присъстващи фактът, че семейство Нолър от Роксън Абей е решило да се раздели с нея, беше изненадващо събитие. Миниатюрата представляваше портрет на госпожица Дьо Керси, дъщеря на един френски посланик в двора на Хенрих VIII.

Холбайн я бе рисувал през 1532 година в Лондон, наскоро след завръщането си от Базел, през най-щастливия период от своята плодотворна кариера.

Точно в четири и половина, когато галерията беше претъпкана с хора, „Дамата с карамфилите“ беше изложена за наддаване. Предложенията започнаха от две хиляди лири и бързо скочиха на пет. След леко забавяне те стигнаха седем хиляди, после настъпи ново колебание. Сетне наддаването продължи с онзи правилно сменящ се ритъм до девет хиляди и четиристотин лири, като бяха отстранени всички, освен двама силни съперници. Тук спря отново.

— Девет хиляди и четиристотин.

Грижливо вчесан и с перлена игла на вратовръзката си, служителят, който водеше наддаването от високия червен подиум, повтори цифрата, като спря погледа си върху безстрастното лице на Бърнард Ръбин. Предложението бе отправено към него, но той с нищо не показваше, че е готов да приеме предизвикателството. Само очите му, почти скрити под периферията на бомбето, примигнаха утвърдително. Служителят обяви веднага:

— Девет хиляди и петстотин!

От противоположния край на залата долетя едва доловимо възражение.

— Девет хиляди и шестстотин! — обяви служителят с подканващ тон.

— Девет хиляди и седемстотин!

Сдържайки гнева си, Ръбин продължи наддаването, но конкурентът му го последва незабавно.

— Девет хиляди и осемстотин! — рече служителят, като се обърна към Ръбин.

Но този път известният антиквар бе казал последната си дума.

Границата, която си беше определил, бе надмината; по лицето му тутакси се изписа пълно безразличие. Старият Бърнард Ръбин дължеше успеха си в търговията със старинни предмети тъкмо на умението си да знае кога да спре.

— Девет хиляди и осемстотин! — повтори служителят, като огледа въпросително присъстващите.

Мълчание.

— Девет хиляди и осемстотин първи път… Втори път…

Отново мълчание. Чукчето удари върху масата.

— Девет хиляди и осемстотин трети път! На мис Лоримър.

Катрин Лоримър стана от стола си зад дългата маса, прекоси просторната зала и се отправи към отворената врата. Докато вървеше, мнозина търговци, правейки й път, я поздравяваха. Тя им отговори само с лека усмивка и не им оказа никакво внимание. Наистина в този миг тя не знаеше какво да им каже. Въпреки че дългият й суров опит бе калил характера й, тя чувстваше пулса си да бие болезнено от напрежението на последните безкрайни секунди. Катрин Лоримър се беше заклела да получи тази миниатюра и ако Ръбин бе наддал още веднъж, той щеше да я победи.

Докато младата жена слизаше по стълбите, Бърнард Ръбин я настигна и мълчаливо тръгна до нея. Колата му, разкошна черна лимузина с необикновени размери — той не пропускаше да осведоми всеки срещнат за цената й — го чакаше на улицата. На изхода Катрин и Ръбин спряха, посрещнати от уличния шум, от светлините и оживлението на Лондон, залата за разпродажби сега им изглеждаше далечна и недействителна.

— Дали случайно не сме в една посока? — попита той. Това беше неговият начин да предлага на хората да ги изпрати до дома им.

Наближаваше пет часът. Изведнъж Катрин реши да не се връща в кантората си, а да се прибере вкъщи. Тя кимна с глава в знак на съгласие. Внезапно рукналият дъжд и вятърът я накараха да потрепери. Тя бързо се вмъкна в колата.

По Кинг стрийт колата се движеше едва-едва, но по Пикадили стана още по-лошо: улицата беше задръстена от автобуси и таксита. Най-после се добраха до Кързън стрийт. Изпод гъстите си вежди Ръбин съзерцаваше Катрин с лукав и подигравателен поглед.

— Вдигнахте цената твърде високо, мис Лоримър — каза той най-сетне.

— Искате да кажете твърде високо за вас, Ръбин?

Той кротко се усмихна.

— Може би, може би — съгласи се той нехайно и замълча, загледан във великолепния диамант, който блестеше на малкия пръст на лявата му ръка.