Арчибалд Кронин: Дамата с карамфилите

Телефонът на масичката до нея иззвъня. Катрин бавно вдигна слушалката. Обаждаше се майка й от кокетната малка вила, която преди пет години Катрин бе намерила в Уимбълдън.

— Най-после те открих!…

Дори по телефона старата госпожа Лоримър не пропускаше да упрекне дъщеря си, че е една изоставена жена.

— Чудя се как си си вкъщи? През целия ден се опитвах да се свържа с теб. Изглежда, че ти никога нямаш време да размениш няколко думи със старата си майка. Никога!

— Нали ти се обадих снощи? — запита Катрин сдържано.

— Да, но все пак… — отговори старата жена тъжно. — Ало, ало! Чуваш ли ме?

— Да, мамо, чувам те.

— Добре, не затваряй телефона! Имам да ти кажа куп неща. Почакай за миг. Всичко съм си записала. Къде ли са очилата ми? А, те били на носа ми! И тъй, нали ще дойдеш тук за уикенда с Нанси и годеника й?

— Да, може би…

— Добре, мила. Сега слушай! Бих искала да ми донесеш някои неща: прежда, захаросани бадеми, шоколадови пасти и един интересен нов роман. Не забравяй най-вече захаросаните бадеми, Катрин! Купи ми и паста аншоа. Обичам я с препечени филийки! Толкова е вкусна през зимните вечери с чай край камината! И друго, Катрин… Чуваш ли ме? Преждата да е сива тройка, трябва ми за новия шал, щях да забравя…

Катрин, която я слушаше търпеливо, се усмихна леко.

— Добре, мамо, заповедта ти ще бъде изпълнена.

— Заповед ли? И таз добра! — В гласа й веднага прозвучаха нотки на обида. — Упрекваш ме, че те моля да ми донесеш някои дреболии, които са ми необходими! Наистина, Катрин, начинът, по който укоряваш клетата си стара майка, преминава всякакви граници. Ако баща ти беше жив…

Обичайният намек за баща й накара Катрин бързо да се овладее.

— Не, мамо — прекъсна я тя живо, — ти не ме разбра.

Настъпи мълчание.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Разбира се, че не, мамо.

— Добре!

Лека въздишка на облекчение премина по жицата.

— Впрочем, това е естествено. Чуваш ли ме?… Това нахално момиче от централата пак ще ни прекъсне! Лека нощ. Бог да те пази, мила! Не забравяй захаросаните бадеми…

Катрин остави слушалката на мястото й, като кимна с глава. Макар че майка й се беше поуспокоила, откакто имаше собствен дом и всичко, от което се нуждаеше, тя все още страдаше от мисълта, че е вечна жертва. Старата госпожа Лоримър обичаше да се оплаква и често ставаше непоносима с хленченията си, като преминаваше всяка възможна граница.

Като хвърли бегъл поглед към часовника, Катрин решително прогони от ума си всички тези грижи. Тя стана, отиде в банята и завъртя крановете. Никак не й се излизаше, но за нищо на света не искаше да разочарова Нанси. Бързо се съблече и влезе във ваната. Докато приятно топлата вода освежаваше тялото й, тя мислеше за племенницата си и бръчките по челото й постепенно изчезнаха, а на устните й цъфна усмивка на нежност и умиление. Катрин обожаваше Нанси, дъщеря на по-голямата й сестра Грейс, която се беше омъжила против волята на майка им за Джо Шъруд. Грейс беше изживяла с Джо петнадесет щастливи години. За нещастие обаче и двамата намериха смъртта си в една автомобилна злополука. От този печален ден Катрин се беше нагърбила със задължението да отгледа Нанси, която тогава беше безпомощно четиринадесетгодишно момиченце. Тя я обграждаше с нежни грижи. Отстъпвайки на настойчивите й молби, младата жена й разреши да следва школа за драматично изкуство, а преди една година беше принудена да й позволи да влезе в театъра. Катрин дотолкова беше привързана към племенницата си, че се сърдеше на всеки, който си позволяваше да подметне, че я разглезва с прекалената си снизходителност. За нея Нанси беше най-милата и прекрасна девойка в света, за която нищо не беше достатъчно хубаво.

Някак трудно й беше да си представи, че сега тя беше вече голяма и че се връщаше от Ривиерата, като ги уведомяваше най-спокойно, че е сгодена. А при това най-хубавото, което можеше да й се случи, беше точно това: да се омъжи, да си създаде колкото е възможно по-скоро дом и да прекара най-хубавите години от живота си сред съпруг и деца. И тази вечер Катрин й го желаеше по-горещо от всякога.

Тя излезе от ваната и разтърка с одеколон хубавата си бяла кожа. Изпитваше известна признателност към това здраво тяло, благодарение на което понасяше така добре умората и изпитанията на последните години.

Катрин се облече по-бавно от обичайното, като избра една рокля, която беше купила при последното си пътуване до Париж. Обикновено тя не обръщаше много внимание на облеклото си. Смяташе, че няма нито време, нито особена причина, за да държи на елегантността. Понякога дори се носеше толкова небрежно, че хората се усмихваха, тъй като виждаха в това проява на оригиналност от страна на една богата и преуспяваща жена. Тази вечер обаче Катрин искаше да бъде хубава заради Нанси.