Арчибалд Кронин - Дамата с карамфилите

В осем и половина тя беше напълно готова. Седнала пред малкото огледало на тоалетката си, тя разгледа отражението си и реши, че въпреки следите от умора, лицето й не беше неприятно за гледане. Слаби сенки подчертаваха очите й, но тенът й, неосвежен от никакви пудри и червила, беше светъл и чист. Червеният цвят на устните й, които ослепително белите зъби подчертаваха още повече, говореше за здравата й кръв.

Навън беше престанало да вали. Измитият асфалт я подканваше да тръгне пеш. Катрин много обичаше да върви пешком по тихите улици, но заради официалните си обувки устоя на това изкушение. Тя взе такси, за да отиде до Аделфи, където Нанси живееше на последния етаж в една стара къща близо до Джон стрийт.

Докато се изкачваше по стълбата, защото в сградата нямаше асансьор, Катрин дочу шумен говор. Когато хубавата прислужница на Нанси й отвори вратата и специално наетия за случая прислужник й помогна да си свали палтото, двете съединени една с друга стаи вече бяха изпълнени с хора, цигарен дим и гълчава.

Едва младата жена направи няколко крачки и Нанси се спусна към нея, като я целуна сърдечно.

— О, Катрин! — възкликна тя. — Колко съм щастлива, че те виждам отново! Толкова ми липсваше!…

Катрин се усмихна.

— Но защо досега не дойде да ме видиш? Ако не се лъжа, завърнала си се още в сряда?

— С удоволствие бих дошла, мила, но не можеш да си представиш колко съм заета с репетициите, пробите, с Крис и всичко останало.

— Разбирам.

Катрин изгледа Нанси с умиление. Колко прелестна беше тя тази вечер! При все че беше едва двадесет и четири годишна, тя бе разцъфнала като красива розова пъпка.

От лицето й лъхаше очарование, макар чертите му да бяха ясно изразени, с високи скули, продълговати сини очи и тънки вдигнати вежди. Косите й, изрусени по последна мода, блестяха като злато. Устните й бяха аленочервени, защото не беше пестила червилото. Въпреки привидното спокойствие и безразличие от цялото й нежно тяло се излъчваше заразяваща жизненост.

— Знаеш ли — каза Катрин престорено строго, — мислех си, че изкуството за теб е всичко.

Нанси весело се засмя.

— Така е, но все пак това не ще ми попречи да се омъжа за Крис.

— Виж ти — възкликна Катрин, като се огледа наоколо. — Но къде е Крис?

— Какво комично положение! Ти винаги трудно си приемала моите приятели. Обзалагам се, мила, че няма да го познаеш!

— Ако е джентълмен — рече Катрин шеговито, — мисля, че той трябва да ме познае.

В това време влезе нова група гости. Нанси побърза да ги посрещне. Катрин се отправи към бюфета и се настани в едно кресло, близо до малък поднос със сандвичи с черен хайвер. Тя беше твърде предпазлива, за да се смеси веднага с присъстващите и предпочиташе засега да остане в компания със сандвичите. Младата жена притежаваше необикновена увереност, която дължеше не толкова на факта, че често се появяваше в обществото, колкото на вродената си изключителна неподправеност. Тя обичаше компаниите, но Нанси беше права; повечето от приятелите на племенницата й, които тя бе събрала тази вечер, й бяха съвсем чужди.

Катрин огледа гостите и откри някои познати лица: младият артист Дейвид Олмонър, който играеше Шекспирови роли, съпругата му Нина Джордж, пианистка, фотографа Арнолд Ригби, Джон Херис, драматичен директор на Радио Лондон, после Тони Улрик, чиито комични поеми, илюстрирани от самия него, имаха голям успех, при все че Катрин ги намираше за доста блудкави. Но повечето от лицата не й говореха нищо. Младата жена изпи чаша шампанско и изяде един сандвич. Бюфетът беше отличен. Без да си го признава открито, тя ядеше с наслада тези лакомства, макар че след време щеше да плаща за тях.

Непрекъснато пристигаха все нови и нови гости. Влезе Дейвид Чешъм, авторът на пиесата „Лунна нощ в Аркадия“, в която Нанси щеше да играе, след него се появи Сам Бъртрам, прочутият Бърти, който беше едно от светилата на театралния свят, дължеше го на бляскавите си театрални постановки. Нанси посрещна и двамата с нескрита радост. Бъртрам кимна леко на Катрин. Изражението на лицето му показваше, че той изпитва силни приятелски чувства към нея, а погледът му говореше, че скоро ще се присъедини към нея, за да й прави компания. Младата жена му отвърна с усмивка. Тя познаваше Бърти от няколко години, често й се бе случвало да му доставя нужните декори за някоя постановка и ценеше високо открития му и весел характер.

Врявата ставаше все по-голяма. Сред общ смях Улрик рецитира една от поемите си, докато в същото време Нина Джордж импровизира на пианото съответстващия хумористичен съпровод.