Арчибалд Кронин - Дамата с карамфилите

— Работите ви сигурно вървят отлично, мис Лоримър, за да дадете такава цена?

— Не мога да се оплача — отвърна Катрин.

— Браво! Много се радвам! Странно! Още повече че ние, останалите търговци на художествени предмети, сме изпаднали в тежко положение. Няма пари, няма клиенти, няма работа. А вие идвате и предлагате най-спокойно десет хиляди лири за един малък Холбайн! Моите поздравления! Всичко това е твърде хубаво, за да е истина.

Катрин понечи да възрази, но предпочете да премълчи. Вместо това тя се усмихна леко и сдържано, с което винаги създаваше около себе си нещо като мълчалива преграда, облегна се назад и впери поглед в далечината. Решителното изражение, което не я напускаше нито за миг, така се подчертаваше още по-силно.

Зад привидното й спокойствие обаче се криеше една учудващо импулсивна натура, готова винаги за неочаквани хрумвания, а в тъмните й очи проблясваха светкавици, които издаваха неизчерпаема жизненост. Същевременно по лицето й бе изписана тиха печал, а бръчката, прорязваща високото й чело, говореше за тежки грижи и дълги борби. Чертите й бяха изящни, кожата нежна, косите с приятен кафяв цвят, очите тъмнокафяви и топли, лицето овално и бледо. Зъбите й бяха толкова бели, че придаваха необикновена свежест и на най-беглата й усмивка. Катрин Лоримър нямаше повече от тридесет и пет години. Спокойното й държане и сдържаните й жестове и постъпки издаваха нещо непроницаемо и тревожно.

Роклята й беше от тъмен вълнен плат, съвсем обикновена, явно избрана набързо и без особена придирчивост. Шапката й, която носеше леко наклонена назад, не се отличаваше с особена изящност. От пръв поглед личеше, че не отдаваше никакво значение на облеклото си. Единствено обувките й, направени по поръчка от хубава кожа, подсказваха за известна суета, която си позволяваше да прояви към стройните си, красиви крака.

— Естествено — подхвърли хитро Ръбин, — ако разчитате на една добра печалба, да речем, от десет на сто, и най-вече на едно бързо плащане…

Катрин кимна рязко с глава.

— Слава богу, Ръбин! Фактът, че се вкопчих в тази миниатюра на Холбайн с такова настървение показва, че разчитам на добра печалба.

— Добра печалба? Намират ли се още такива купувачи? Тук, във всеки случай, трудно. Да, за тук съм повече от сигурен, че не се намират.

— Възможно е — съгласи се Катрин, — а сега ме изслушайте и престанете да ме разпитвате. Следващия месец ще занеса миниатюрата в Ню Йорк и ще я продам на Бранд. В момента той е в Аржентина, но на дванадесети септември ще се завърне. Той ще купи моя Холбайн за двадесет хиляди лири.

— Аха! Значи Бранд? — каза Ръбин с уважение. — Вие сте умна жена, но ако трябва да бъда откровен, аз не бих се изложил на подобен риск.

— Аз пък мога да си позволя — възрази Катрин непринудено.

— Моите почитания.

Той й се поклони.

— Естествено, вие знаете възможностите си по-добре от мен.

Ръбин я изгледа с настойчиво любопитство, примесено с чувство на уважение. Но младата жена бе върнала предишното си спокойно и сериозно изражение, с което навярно искаше да покаже, че този разговор бе продължил достатъчно дълго. Ръбин побърза да намери друга тема, защото не искаше да се раздели с Катрин, оставяйки у нея впечатлението, че е несдържан.

— Как е племенницата ви, Нанси Шъруд, младата артистка? — попита той.

Катрин промени тутакси изражението си. По лицето й се изписа необикновена нежност.

— Много е добре! Току-що се е сгодила.

— Радвам се! А кой е щастливецът?

Катрин прехапа леко устни.

— И аз самата ще науча едва днес. Тази вечер съм поканена на прием, за да се запозная с него. Помислете само… В какви смешни времена живеем! Когато бях млада, тези работи ставаха по̀ другояче…

— Но, мила, вие сте още толкова млада! — прекъсна я Ръбин разпалено.

— Благодаря! Знаете какво искам да кажа… Нанси замина за две седмици в Ница, за да си почине малко преди премиерата на новата пиеса и сега иска да ни представи бъдещия си съпруг, сякаш се касае за някоя нова чанта, която си е купила!

— Да, да, в днешно време тия неща стават твърде бързо — каза той смеешком, — но всъщност няма нищо ново под слънцето.

Когато колата сви по Кързън стрийт и спря пред къщата на Катрин, Ръбин опита една последна хитрост.

— Значи вие имате сигурно място, където ще можете да продадете вашия Холбайн?

Докато тя ставаше, той я потупа приятелски по ръката.

— Ако не успеете да се освободите от него — добави Ръбин, — той би могъл да бъде един великолепен сватбен подарък, нали?