Арчибалд Кронин - Дамата с карамфилите

Катрин започна да се отегчава, когато внезапно зад гърба й се разнесе глас, който се открояваше сред всички останали със спокойствието си и американския си акцент.

— Струва ми се, че вие и аз сме единствените разумни същества тук.

Младата жена се извърна изненадано. Пъхнал небрежно ръце в джобовете си, до нея се беше изправил някакъв висок и слаб мъж с бледо лице. На нейния любопитен поглед той отговори с лукава усмивка.

Непознатият бе тъмнокос, добре сложен и вероятно беше на около тридесет и пет години. Едва забележим белег прорязваше леко широката му горна устна, като придаваше на тясното му лице изражение на упоритост и студенина. Спокойната увереност на думите му не се понрави на Катрин.

— Мен ли имате предвид? — попита тя, като повдигна леко вежди.

— Освен ако не се смятате за разумна — отговори той.

— Тогава вие ще бъдете тук единственият и последен представител на разумното и страдащо човечество.

Той избухна във весел смях, а около очите му се появиха ситни бръчици.

— Аз съм поразен, мис Лоримър. Струва ми се, че вие сте още по-духовита, отколкото твърди Нанси. А ако й вярва човек, вие сте била забележителна в това отношение.

Катрин беше изненадана.

— Да не би да искате да кажете, че сте…

— Е, да! — каза той, като кимна леко с глава и се засмя сухо. — Аз съм Крис Мадн. О, не гледайте така разочаровано! Отлично знам, че не съм достоен за Нанси, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъда достоен.

С несъзнателно движение Катрин пое ръката, която той й протягаше, и се помъчи да се съвземе от изненадата.

— Колко съм глупава! — възкликна тя. — Съвсем не очаквах, че Нанси ще се омъжи за американец…

— И аз не го очаквах — добави той със същия спокоен глас, — и през ум не ми е минавало, че ще взема за жена англичанка.

Катрин беше принудена да признае, че урокът не беше незаслужен. Тя пламна и го изгледа крадешком. Младият мъж продължи да говори все така непринудено и безразлично.

— Да, виждате ли, в живота всичко става така, както човек не го е предвиждал. Никога не ще забравя деня, в който срещнах Нанси в Ница… Грееше ярко слънце, съвсем не приличаше на вашата вечна мъгла, мис Лоримър, и аз за миг си изгубих ума.

Крис замълча, докато възвърна предишното си спокойствие.

— Да — продължи той, — и с нас се случи точно това, което непрекъснато се случва от времето на Адам и Ева.

— Значи, истинска идилия.

Начинът, по който той говореше, беше толкова неубедителен, че Катрин вложи в отговора си известно съмнение, почти враждебност. Може би ревнуваше малко Мадн. Тя прехапа леко устни и го изгледа отново. Този път беше по-строга в преценката си, отколкото преди. Костюмът му беше далеч от елегантните дрехи на изкусните шивачи от Уест Енд. Ризата му очевидно не беше съвсем нова. У нея отново се пробуди вечната загриженост за Нанси.

— А какво правехте в Ница, господин Мадн?

— О, радвах се на отпуската си, която имах от много години насам. Бях посетил Рим, Флоренция и Венеция и изведнъж ме обзе копнеж по Франция. Не бях я виждал седемнадесет години, от войната. Доста време наистина, а колко неусетно се изниза…

— Да — съгласи се Катрин с безразличие, — времето винаги лъже. Смятате ли да останете дълго тук, господин Мадн?

— Зависи от Нанси, мис Лоримър. Желанието ми е да се оженим колкото е възможно по-скоро. Но тя е толкова заета с театъра си! Много се притеснява заради ролята си в новата пиеса. Премиерата й ще бъде след две седмици в Манчестър. Тя прекарва цялото си време в репетиции и приготовления. Докато трае това, аз ще остана при нея, после ще се помъча да я убедя да дойде с мен в Америка.

— Всичко това ми се струва малко прибързано, господин Мадн, не намирате ли? — Катрин се усмихна насила. — Всички ние обичаме Нанси, а що се отнася до мен, аз съм силно привързана към нея…

— О, зная! — прекъсна я той. — Нанси ми е говорила толкова много за вас. Вие сте положили просто възхитителни грижи за нея.

— Мислете каквото искате, но щастието на Нанси е най-важното нещо за мен. Именно поради тази причина искам да зная кой е човекът, за когото тя ще се омъжи.

Младият човек сякаш се затвори в себе си, лицето му доби сурово изражение.

— На ваше разположение съм — отговори той, като погледна встрани.

Настъпи мълчание. Катрин извърна очи, защото почувства, че го беше обидила. Тя се упрекна за нетърпеливостта си. Но как другояче би могла да постъпи? Лошо беше от страна на Нанси, че я беше държала в неведение. Катрин очакваше да види съвсем друг човек, един мъж, чиито мисли и живот би разгадала без мъка. Този чужденец, този небрежно облечен американец, който й се беше представил без следа от стеснение, й вдъхваше не отвращение, а особено недоверие, което заради любовта си към Нанси трябваше да си изясни.