Луиз Бегшоу: Жена от класа

Фактът, че момичетата получаваха стипендии, макар и с по-слаби от неговите оценки, го ядосваше, но той приемаше удара открито. В Колумбийския университет записа политология, но не хареса отношението на професорите и напусна. В крайна сметка постъпи в местния колеж, като работеше на четири места, за да си плаща таксата. Баща му окачи дипломата му на стената в кухнята на ресторанта. За Франческо тя означаваше дори повече, отколкото за Майкъл; баща му беше бедняк от Неапол, който бе слязъл от парахода гол и бос, а синът му стана магистър по изкуствата. Тогава се отказа от идеята Майкъл да работи в ресторанта. Дъщерите му Мария и София се омъжиха щастливо. Франческо бе сигурен, че и синът му ще сполучи.

Майкъл взе заем от банката и основа малка издателска къща за детски книги с офис в Ийст Вилидж. Вярваше, че има огромен пазар за детска литература, който не е наситен. Пазар определено имаше — деца като него, които биха чели с удоволствие, стига да имат възможността и да научат буквите от друг източник, а не само от „Улица Сезам“. Просто трябваше да го завладее.

Нае си секретарка и се свърза с един приятел от колежа — Джо. Неговият баща имаше печатарска преса и се съгласи да отпечата малък тираж, стига Майкъл да намери нещо, което да си струва. В това бе проблемът. Пусна обяви, че търси писатели, във Вилидж Войс и получи куп небивалици, пълни с правописни грешки. Огромна грешка. Майкъл си смени телефонния номер, за да не си губи времето да обяснява по цял ден на така наречените детски автори защо произведенията им нямат шанс.

След два месеца кредиторите му почнаха да стават нетърпеливи, секретарката му скучаеше, а на него не му оставаше много време.

Франческо му даде спасителна идея.

— Разбира се, че има и добри неща — каза, след като се замисли дълбоко, тъй като той самият четеше предимно менюта. — Само че повечето добри писатели вече са починали. Преди векове. Никой не пише като тях.

Това е отговорът. Майкъл скочи от мястото си и се втурна към офиса. Можеше да преиздава класически произведения и да не се налага да плаща нищо на авторите. Едуард Лиър бе починал отдавна и след известно време творбите му минаваха в така нареченото „публично пространство“ — не се налагаше да плащаш за тях. Отне му седмица да намери Сет Грийн — умно хлапе, гей, студент в Нюйоркския университет, с невероятен талант да рисува. Илюстрира Совата и котаракът само затри дни. Бащата на Джо им позволи да използват печатарската преса и „Грийн Егс“ отпечата първата си книга.

Оставаше да я продаде.

Нямаше никакви средства за реклама, но не му липсваха желание и енергия. Майкъл натъпка куп книжки в една раница и обиколи с велосипеда си всички детски градини и библиотеки в Манхатън. На всеки девет отрицателни отговора получаваше и по един положителен. След месец бе продал и последната бройка.

Сега печелеше горе-долу достатъчно, за да плаща на секретарката си, разходите на офиса и наема си, дори можеше да си позволи малко лукс, като например прилично кафе. Големият удар едва ли е далеч. Знаеше го. Слезе по скърцащите стълби на жилищната сграда отпреди войната, в която живееше, и излезе на улицата, за да прекара поредния ден в търсене на успеха.

Даяна се облегна на черната кожена седалка в мерцедеса, управляван от униформен шофьор, стисна леко ръката на съпруга си и се замисли за Ню Йорк.

Багажът с малкото й вещи вече бе изпратен: торбички с истинска лавандула и други дреболии, които да й напомнят за Англия, няколко тоалета на „Клое“ и „Хюсеин Чалвар“, както и сватбената й рокля, почистена, изгладена и прибрана в кутия, за да се запази евентуално за дъщеря им, ако някой ден двамата с Ърни намереха свободно време и започнат да работят по въпроса. Иначе бе взела съвсем малко неща отвъд океана. Само тоалетите на „Прада“ и „Шанел“. Какво по-добро оправдание да си обновиш основно гардероба от преместването в нова държава? Ърни бе затънал в новите си доклади и финансовите отчети на „Блейклис“ и подписваше чек за каквото и да му поискаше тя. А за да се покори Ню Йорк, бе нужно само най-доброто.

Годежният й пръстен с набиващ се на очи диамант, проблясваше до платинената й сватбена халка. Даяна я погледна доволно. Положението й се подобри значително. Сега бе Даяна Фокстън, госпожа Ърнест Фокстън. И дори в багажника, прибрана в пътната й чанта „Гучи“ — „Луи Вюитон“ отдавна не бе на мода — имаше голяма кутия с кремава хартия на „Смитсънс“, на която е гравирано името й. Даяна кръстоса крака, облечена в сиво-зелен костюм на „Джоузеф“, с перлено колие на врата, и се опита да приеме новата си фамилия. Откровено казано, предпочиташе моминското си име. Донякъде й липсваше да я наричат Даяна Верити. Но, разбира се, беше глупаво; омъжените жени не запазваха фамилното си име, особено след като не им се налага да работят.