— Определено — сухо потвърди Мила.
Ърни Фокстън наложи такъв строг режим, че го кръстиха Капитан Гибел. Началникът на отдел продажби, който работеше за „Хетфийлд“ в продължение на повече от двадесет години, бил извикан в кабинета на Ърни и му било наредено за двадесет минути да опразни работното си място. Логото на компанията, което в продължение на половин век бе нейна запазена марка, се заличи за секунди. Незабавно на негово място се появиха ярки неонови цветове, които изпъкваха на рафтовете. Нови автори бяха изхвърлени от списъците, стари и утвърдени имена изцяло се заличиха, а писателите със средно голям тираж останаха без редакторите, на които разчитаха, след като Ърни уволни част от служителите, а други премести на нови позиции. Със затварянето на печатниците и прехвърлянето на печата на външни фирми Ърни лично елиминира една трета от всички работещи в компанията. Може и да е било нужно, мислеше си Мила, но дали е трябвало да е така брутален? Ужасяващите истории нямаха край. На хората било нареждано да си събират нещата и да си тръгнат, а ако влязат във връзка с някои от адвокатите на компанията, щели да бъдат съдени. Бременни в деветия месец били уволнявани, служители, които цял живот са работили в компанията, били изхвърляни, без дори да получат премия. Атмосферата в „Хетфийлд“ била съвсем като във Франция в годините на терора. Това е революцията на Ърни и тя се бе превърнала в истинско корпоративно кръвопролитие.
Разбира се, определени хора се уредиха. Собствениците на акции направо обожаваха Ърни: занижените им през годините цени се вдигнаха. Освен това известните автори на бестселъри, звездите в жанра, които продаваха най-много заглавия, сега получаваха още по-голям дял от печалбата. А после идваше ред и на самия Ърни, който се издигна от мениджър на средно ниво до голяма клечка. Възнаградиха го с акции в компанията, парични премии, по-голям офис, ново „Ламборгини“ и накрая — нова работа, в другия край на света, с двойно по-висока заплата. Ърни печелеше по два милиона долара на година, а бе само на трийсет и осем. Светът беше в краката му и можеше да си позволи очарователната Даяна, както и всяка друга играчка, която си пожелае.
Ето, това е. Сигурно повечето приказки са на тема колко пари е спечелил за фирмата. Хората са прекалено сковани от традицията. Ърни само се опита да направи лифтинг на лицето на компанията.
— Компанията, която ще ръководи в Ню Йорк, ще е доста по-костелив орех. Имат много престижен списък с автори на художествена литература и издават доста популярни и обичани от всички писатели. Едва ли и там ще реагират по същия начин, ако Ърни реши да извади голямата секира.
Даяна избра чифт обувки на „Маноло Бланик“, които отлично подхождаха на тоалета й, и се поздрави мислено, задето още не ги е дала в магазина за стари дрехи и обувки.
— Никой не обича бизнесмените, Мила, но всички обожават резултатите, които постигат. Понякога се налага да се вземат трудни решения. Ърни е много мил човек всъщност. Вече обсъдихме всички благотворителни каузи, които смята да подкрепим в Америка.
Мила си каза мислено, че сигурно става дума за онези, които се отразяват най-шумно в медиите, но го премълча.
— Сигурно си права. Просто реших, че трябва да знаеш какво се приказва.
— Така е. — Даяна целуна сестра си по бузата. — Разбира се, че трябва да знам. Много мило от твоя страна да ме предупредиш. Ще имам нужда от оръжия за отговор, когато литературните среди в Ню Йорк започнат да се държат ужасно със съпруга ми и да подхвърлят хапливи забележки на партитата. Човек трябва да е нащрек за подобни неща. Аз ще му пазя гърба, за да не се получи така, че да го обиждат половин час, без той да разбере какво става.
— Планът ми се струва добър. А сега ми разкажи за жилището ви отново.
— Намира се в Сентрал Парк Уест — започна с хвалебствията Даяна, — на дванадесетия етаж. Сградата е от средата на седемдесетте, изключително престижно място, съветът на собствениците отказал на Барбара Стрейзънд преди две години, защото не искали наоколо да се навъртат фотографи…
След като се впусна в подробно описание на прелестите, които я очакват само на хвърлей разстояние от „Сакс“, Даяна изглеждаше толкова щастлива, че Мила се постара да заглуши вътрешните си опасения.
„Тя може да се справи с Ърни, каза си Мила. Даяна може да се справи с всичко.“
Даяна си каза, че тук би могло да й хареса. Взе кристалната чаша с прясно изцеден ягодов сок, който камериерката й донесе, и се зае да обикаля апартамента. Огромните прозорци, високи почти до тавана, бяха с изглед към Сентрал Парк и езерото, което проблясваше под слънцето. Отвъд него дори и Харлем изглеждаше спокоен в далечината. Когато небето е ясно като днес, на хоризонта се виждаше ярката зеленина на Уестчестър. Ърни искаше тя да се разходи до Уестчестър и да им намери вила за почивните дни. Всички брокери от Уолстрийт и хирурзи от Парк Авеню си имаха къщи извън града, а Мартас Винярд, според Даяна, бе прекалено изтъркано като място. Същото важеше и за Хемптънс. Освен това имаше и дребен проблем с финансите на Ърни. Той беше богат — вече направи голямо впечатление в „Блейклис“ — но не разполагаше с истинско богатство, като това на Келвин и Кели Клайн или на Стивън Спилбърг и Кейт Капшоу. Даяна не искаше вила в Хемптънс, ако нейната ще е най-малката в околността. Предпочиташе да се насочи към Скарсдейл или Броксвил и да потърси някое малко провинциално бижу за уикендите. В Уестчестър бе пълно с хора, които искаха да избягат от градския шум — новата й най-добра приятелка Фелисити Метсън я увери, че това е второто по богатство градче в Америка след Бевърли Хилс.
Читать дальше