Дебора Харкнес - Аз, вещицата

„В началото бе липса и желание.

В началото бе кръв и страх.

В началото бе откриване на вещиците.“

Подвързаното с кожа томче не беше забележително с нищо. На всеки средностатистически историк би му се сторило като един от стотиците ръкописи от Оксфордската Бодлианска библиотека — стар и овехтял. Но от мига, в който го взех, усетих, че в него има нещо особено.

В този следобед в края на септември читалнята „Херцог Хъмфри“ беше пуста и поръчките се изпълняваха бързо, след като летният приток от гостуващи учени бе секнал, а водовъртежът на есенната сесия още не бе започнал. Въпреки това се изненадах, когато Шон ме спря на рецепцията.

— Д-р Бишъп, ръкописите ви вече са тук — съобщи той, а в гласа му се прокрадна палава нотка. Предницата на карирания му пуловер бе нашарена с кафеникави следи от стари кожени подвързии и той несъзнателно започна да ги бърше. От движението върху челото му падна кичур пясъчноруса коса.

— Благодаря — отвърнах и му се усмихнах с благодарност. Нагло нарушавах правилата за броя книги, който един учен имаше право да си поръча за ден. С Шон бяхме изпили доста питиета заедно в кръчмата с розови стени от другата страна на улицата, докато пишехме докторатите си, затова повече от седмица изпълняваше поръчките ми без да протестира. — И престани да ме наричаш д-р Бишъп. Така ми се струва, че говориш на някого друг.

Той се ухили и плъзна ръкописите по очуканото си дъбово бюро. В тях имаше прекрасни образци на алхимични илюстрации от Бодлианската колекция. Всяко томче бе прибрано в защитна сива картонена кутия.

— Има още един. — Шон изчезна в стаичката и след малко се върна с дебело кварто, подвързано в мръсна телешка кожа. Остави ръкописа върху купчината други книги и се взря в него. Тънките златни рамки на очилата му отразяваха слабата светлина, идваща от старата бронзова лампа, прикрепена към полицата. — Тази книга не са я поръчвали отдавна. Отбелязвам си, че трябва да бъде сложена в кутия, след като я върнеш.

— Искаш ли да ти напомня?

— Не. Вече го записах тук. — И Шон се потупа по главата с върха на пръстите си.

— Твоят мозък сигурно е по-подреден от моя — усмихнах му се още по-широко.

Шон ме погледна свенливо и подръпна формуляра за поръчка, но той не помръдна от мястото си между корицата и първата страница.

— Не иска да излезе — отбеляза той.

В ушите ми нахлу сподавено бърборене, което се извиси над обичайната тишина в залата.

— Чу ли това? — Огледах се, озадачена от странните звуци.

— Кое? — попита Шон и вдигна поглед от ръкописа.

Погледът ми бе привлечен от остатъците от позлата по ръбовете. Нямаше как тези избледнели лъскави украси да излъчват пъстрата светлина, която се процеждаше между страниците. Премигнах.

— Нищо. — Придърпах припряно ръкописа към себе си и усетих парене по кожата при допира с подвързията. Пръстите на Шон все още стискаха формуляра за поръчки, който сега лесно излезе измежду корицата и страниците. Вдигнах купчината книги и я подпрях с брадичката си, лъхна ме тайнствена миризма, която заглуши познатия аромат на стружки от подострени моливи и препарат за чистене на дървения под.

— Даяна? Добре ли си? — попита ме Шон смръщен и загрижен.

— Нищо ми няма. Само съм малко уморена — отвърнах и дръпнах книгите далеч от носа си.

Тръгнах бързо през старата част на библиотеката, построена още през XV век, преминах покрай редиците с елизабетински бюра с по три полици за книги и издраскани плотове. Готическите прозорци между писалищата насочваха вниманието на читателите към декоративните тавани, на които бе изрисуван гербът на университета с три корони, отворена книга и мотото: „Бог е моето просветление“.

В тази петъчна вечер само американската изследователка Джилиан Чембърлейн ми правеше компания в библиотеката. Тя бе специалистка по класически науки и преподаваше в „Брин Мор“. Беше се надвесила над парчета папирус, поставени под стъкло. Минах бързо покрай нея в опит да избегна контакта, но скърцането на стария под ме издаде.

Усетих парене по кожата си както винаги, когато ме погледнеше вещица.

— Даяна? — извика тя в мрака.

Потиснах въздишката си и се спрях.

— Здрасти, Джилиан. — Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.