Филипа Грегъри: Вещицата(Mъдрата жена)

В съня си долових тежката, сярна миризма на минаваща вещица, издърпах грубата завивка над главата си и прошепнах: „Дево Марийо, Майко Божия, моли се за нас“, за да ме защити тя от изпълнения ми с ужас кошмар. После чух викове и ужасяващия пукот на алчни пламъци, събудих се в пристъп на паника, надигнах се на сламеника си и се огледах изплашено из белосаната килия.

Стените бяха оранжево-алени от потрепващата светлина на отразени пламъци; дочух и крясъци на гневни, развилнели се мъже. Разбрах веднага, че се беше случило най-лошото. Лорд Хюго бе дошъл да ни унищожи, лорд Хюго беше дошъл за абатството — бояхме се, че ще стане така, още откакто реквизиторите на крал Хенри бяха преценили, че сме богати, и ни бяха обвинили несправедливо, че сме покварени. Наметнах роклята си, сграбчих броеницата и пелерината си, напъхах краката си в обувките, разтворих рязко вратата на килията и надникнах в изпълнения с дим коридор на сградата, където спяха послушниците.

Абатството беше построено от камък, но мертеците щяха да изгорят, също гредите и дървените подове. Дори в този момент пламъците може би се прокрадваха нагоре, под краката ми. Чух леко изскимтяване от страх и разбрах, че това е собственият ми, изпълнен с малодушие глас. От лявата ми страна бяха процепите на отворените прозорци. През тях се виеха струйки червен дим, като езиците на гладни влечуги, промъкващи се към лицето ми. Надзърнах навън със сълзящи очи и видях — черни на фона на огъня — фигурите на мъже, които сновяха по моравата пред сводестата манастирска галерия с ръце, пълни със съкровища, нашите съкровища, свещени съкровища от църквата. Пред тях гореше буен огън и пред невярващия ми поглед тези воини на Сатаната изтръгваха украсените със скъпоценни камъни корици и хвърляха пърхащите страници на нашите книги в пламъците. Зад тях се виждаше мъж, възседнал едър дорест кон — черен като смъртта на фона на светлината от огъня, отметнал назад глава, той се смееше като дявола: беше лорд Хюго.

Обърнах се, изхълцвайки от страх, и се закашлях от пушека. Зад мен бяха единичните килии, където младите послушници, моите сестри во Христе, още спяха. Направих две крачки надолу по коридора, за да заблъскам по вратите и да им закрещя да се събудят и да се спасяват от този дявол, нахълтал през портите ни, и от огнената смърт, която той носеше. Протегнах ръка към първата врата, но димът ме задуши и не можах да издам и звук. Писъкът заседна в гърлото ми, преглътнах и отново се опитах да изпищя. Бях хваната в капана на този сън, безгласна и безсилна, краката ми газеха през сяра, очите ми лютяха от дима, в ушите ми ехтяха виковете на еретици, проправящи си с разрушения път към вечното проклятие. Почуках леко на една врата. Не издавах нито звук.

Никакъв звук.

Простенах отчаяно, едва чуто, а после подхванах полите си и побягнах от сестрите си, от своя дълг и от живота, който бях избрала. Побягнах надолу по опасното спираловидно стълбище, като плъх, бягащ от горяща копа сено.

Вратата в подножието на стълбите беше залостена, до нея се намираше килията, в която спеше моята майка во Христе, игуменката Хилдебранд. Поколебах се. Именно за нея, преди всички останали, трябваше да рискувам живота си. Заради всичките си млади сестри бе редно да изкрещя предупредително: но за да спася майка Хилдебранд, би трябвало да изгоря жива, и това не би надхвърлило дълга ми към нея. Трябваше да блъскам по вратата ѝ, докато я изтръгна от пантите, трябваше да закрещя името ѝ, не биваше в никакъв случай, за нищо на света да тръгвам без нея. Тя беше моя закрилница, тя бе моя майка, тя беше моя спасителка. Без нея щях да бъда нищо. Спрях за миг — дадох ѝ едва частица от секундата — после подуших дима, стелещ се изпод вратата на манастирската трапезария, хвърлих се към резетата на задната врата, отворих ги с трясък и се озовах навън, в западната градина: от бледите билкови лехи в мрака около мен лъхаше хлад.

Чувах виковете от вътрешността на абатството, но тук, навън, в градините, всичко беше спокойно. Затичах по строго симетричните градински пътеки, хвърлих се в тънката сянка на вратата във външния зид и спрях за миг. Над бързото туптене на пулса си чух шума от пукането на цветните прозорци в горещината, а после — мощен трясък, когато те бяха разбити от хвърлена поставка за свещ или сребърно блюдо. Чувах как реката тече от другата страна на вратата, плискайки се по камъните, и ми показва пътя за връщане към външния свят, сякаш ми го сочеше с пръст моят личен дявол.