Филипа Грегъри: Вещицата(Mъдрата жена)

Ан вдигна глава.

— Ще ме приемеш ли обратно? — попита тя. — Наруших обетите си — не бях покорна. Побягнах, когато дойдоха войниците — аз съм предателка и страхливка. Моят дом е разрушен, а сестрите ми са мъртви, или им се е случило нещо дори по-лошо. Аз съм нищожество. Аз съм едно нищо.

Тя замълча за миг.

— Майка ми е мъртва — продължи после с много нисък глас. — Майка Хилдебранд, игуменката. Тази нощ тя ще бъде в рая, в рая заедно с всичките си дъщери, с всичките си верни дъщери. — Сестра Ан поклати унило глава. — Това е единственият дом, който съм познавала, освен манастира. Ще ме приемеш ли обратно, Морах?

Морах се поколеба за момент. Момичето се връщаше: тя беше разбрала това в мига, когато го видя да прекосява прага. Но Морах беше жена, чиито умения я караха да се наслаждава на всеки миг.

— Бих могла — каза тя замислено. — Ти си млада и силна, и притежаваш Зрението. Ти беше дете, подхвърлено ми от феите, дадено ми да го обучавам, трябваше да ме наследиш като знахарка, но ти избра монахините. Не съм ти намерила заместница. Би могла да се върнеш — тя се вгледа в бледото, навъсено лице, в чистите му линии. — Достатъчно красива си, за да подлудиш един мъж — каза тя. — Би могла да се омъжиш. Или пък можем да те продадем за нечия любовница.

Сестра Ан продължаваше да държи погледа си сведен, очите ѝ бяха приковани в калните ѝ обувки и мръсните тръстики върху пръстения под. После тя погледна Морах. Очите ѝ не бяха черни, а тъмносини, бездънни.

— Аз съм Христова невеста — заяви тя. — Не мога да се венчая за никой мъж. Не мога да си служа с черни изкуства. Няма къде да отида и наруших обетите си, но бях обречена за Христова невеста до живот, и все още съм Христова невеста. Ще Му принадлежа до деня на смъртта си. Никога няма да бъда притежание на никой мъж. Никога няма да си служа с уменията на дявола. Вече не съм твоя ученичка.

Тя извърна лице от димящата свещ и направи крачка към вратата. Запратен от вятъра дъжд нахлу през отворената врата и я удари в лицето. Тя дори не мигна.

— Влез! — нареди Морах раздразнено. — Хайде, влизай вътре! Ще говорим още за това. Ще говорим за това по-късно. Но тази вечер не можеш да продължиш.

Ан позволи на Морах да я хване за ръка и да я отведе до малкия огън в центъра на стаята, където затрупаната жарава проблясваше под торфа.

— Легни да спиш тук — каза Морах. — Гладна ли си? В гърнето има овесена каша.

Ан поклати глава и, без дума повече, се отпусна на колене пред огъня, тършувайки в роклята си за броеницата.

— Спи тогава — каза отново Морах, и се качи по една разкривена стълба до надвисналия над половината от стаята полуетаж.

От тази малка наблюдателница тя можеше да следи момичето, което не заспа в продължение на цял час; то стоеше на колене пред огъня и се молеше съвсем искрено, движеше устни и премяташе зърната на броеницата. Горе, скрита в мръсното си гнездо от окъсани завивки, Морах извади торбичка с изгладени бели кости, после, на светлината на димящата лоена свещ, изсипа три от тях и призова силите, които притежаваше, за да разбере какво щеше да стане с монахинята сестра Ан, сега, когато тя вече не беше монахиня.

Подреди ги в редица и се взря в тях: от задоволство тъмните ѝ очи се присвиха така, че заприличаха почти на цепки.

— Омъжена за лорд Хюго! — изрече тя тихо. — Или почти! Обилна храна, охолен живот. — Тя се наведе малко по-напред и добави: — Смърт в края на историята. Но смърт има в края на всеки път — а при това тя можеше да умре още тази нощ.

Тя вдигна костите, пъхна ги обратно в парцаливата торбичка и ги скри под сламеника си. После придърпа около раменете си окъсан, гъмжащ от въшки вълнен шал, изрита грубите си обувки с дървени подметки, и заспа, усмихвайки се насън.

Сестра Ан се събуди първа на сутринта, очаквайки да чуе почукването на монахинята, която я призоваваше на утринна молитва. Отвори очи, готова да извика: Deo gratias!1 1 Слава на Господа (лат.) — Б.пр. в отговор на познатото Benedicite!2 2 Бъди благословена (лат.). — Б.пр. , но цареше тишина. Примигна, когато видя над очите си тъмни греди и извивката на сламен покрив, вместо простата, богоугодна бяла мазилка на килията си. После очите ѝ потъмняха още повече, когато внезапно осъзна загубата си, зарови лицето и остриганата си глава в голямото парче плат, служещо за възглавница, и заплака.

Тихичко, под нос, тя редеше молитвите си, отново и отново, без голяма надежда да бъде чута. Около нея не се носеше утешителният напевен звук на други молитви, нямаше го сладкия, силен аромат на тамян. Нямаше ги ясните, високи гласове, извисени в прослава на Бога и Неговата Майка. Тя беше напуснала сестрите си, беше изоставила своята майка, игуменката, на жестокостта и яростта на опустошителите и на мъжа, който се бе смял като самия дявол. Беше ги оставила да изгорят в леглата си, и беше побягнала като бързонога горска нимфа, обратно към някогашния си дом, сякаш през последните четири години не беше живяла като дете на абатството и любимка на майка Хилдебранд.