Филипа Грегъри: Укротяването на кралицата

Той стои пред мен, широк като древен дъб, лицето му е като пълна луна, заплетена в най-високите клони, пластовете нагъната плът по него са добродушно извити нагоре. Той се навежда и аз изпитвам чувството, че дървото може да падне върху мен. Не помръдвам от мястото си, но си мисля — нима смята да коленичи, както един друг мъж коленичеше в краката ми едва вчера и покриваше ръцете ми с целувки? Но ако този огромен като планина мъж падне на колене, ще трябва да го вдигнат с въжета, като вол, затънал в канавка; освен това той не коленичи пред никого.

Помислям си, че не може да ме целуне по устата, не и тук, в дългата стая, където в единия край са музикантите, а всички минават край нас. Със сигурност това не може да се случи в този благовъзпитан двор, със сигурност това едро, кръгло като месечина лице няма да се сведе към моето. Взирам се нагоре към мъжа, когото майка ми и всичките ѝ приятелки някога обожаваха като най-красивия в Европа, кралят, за когото всяко момиче мечтаеше, и прошепвам молитва той да не е изрекъл думите, които каза току-що. Колкото и да е нелепо, се моля да съм го чула погрешно.

В уверено мълчание, той чака съгласието ми.

Осъзнавам: така ще бъде отсега, докато смъртта ни раздели; той ще чака съгласието ми или ще продължи без него. Ще трябва да се омъжа за този човек, който е много по-внушителен и стои по-високо от всеки друг. Той е над простосмъртните, божествено тяло, стоящо непосредствено под ангелите: кралят на Англия.

— Толкова съм изненадана от честта — изричам със запъване.

Присвитата му в нацупено изражение малка уста се разтяга в широка усмивка. Виждам пожълтяващите зъби и долавям мириса на дъха му, лош като на старо куче.

— Не я заслужавам.

— Аз ще ви покажа как да я заслужите — уверява ме той.

Потайна усмивка, играеща по мокрите му устни, ми напомня по ужасяващ начин, че той е сладострастник, впримчен в капана на гниещо тяло, и че ще бъда негова съпруга във всеки смисъл на думата; той ще си ляга с мен, докато аз ще копнея болезнено за друг мъж.

— Мога ли да се помоля и да обмисля това зашеметяващо предложение? — питам, търсейки със запъване вежливи думи. — Поразена съм, наистина. И толкова наскоро овдовяла…

Буйните му вежди с цвят на пясък се сключват; не е доволен от чутото.

— Искате време? Не се ли надявахте на това?

— Всяка жена се надява на това — уверявам го бързо. — В двора няма нито една дама, която да не се надява на това, в страната няма нито една, която да не мечтае за това. И аз сред всички други. Но съм недостойна.

Това е по-добре, той се успокоява.

— Не мога да повярвам, че мечтите ми се сбъднаха — продължавам да го лаская. — Имам нужда от време да осъзная късмета си. Това е като вълшебна приказка!

Той кимва. Обича вълшебните приказки, маскирането, преструвките и всякакви фантастични измислици.

— Аз ви избавих — заявява той. — Ще ви издигна от нищото до най-важното място в света. — Гласът му, плътен и уверен, смазван цял живот с най-хубавите вина и най-тлъстите късове месо, е снизходителен; но острият поглед на малките му очи ме изследва подробно.

Насилвам се да срещна проницателните му очи, прикрити под тлъстите му клепачи. Той не ме издига от нищото. Не съм от незначителен произход. По рождение съм от рода Пар от Кендал, покойният ми съпруг беше от рода Невил, това са изтъкнати родове в далечния край на Северна Англия — не че той някога е бил там.

— Нужно ми е малко време — пазаря се. — Да привикна към радостта.

Той прави малък жест с дундестата си ръка, за да каже, че мога да имам толкова време, колкото поискам. Правя реверанс и се отдалечавам заднешком от масата за карти, където той внезапно е поискал най-големия залог, който една жена може да предложи: да заложа собствения си живот. Против закона е да му обръщаме гръб: някои хора тайно се шегуват, че е по-безопасно да го държат под око. Шест крачки заднешком надолу по дългата галерия, със светлината на пролетното слънце, напичаща през високите прозорци върху скромно сведената ми глава, а после отново правя реверанс, свеждайки очи. Когато се изправям, той все още ми се усмихва широко, а всички продължават да гледат. Заставям се да се усмихна и отстъпвам заднешком към затворените врати, които водят към залата му за аудиенции. Зад мен стражите ги разтварят широко, за да мина. Чувам мърморенето, докато хората отвън, лишени от честта на кралското присъствие, ме гледат как отново правя реверанс на прага, великият крал ме гледа как си тръгвам. Продължавам заднешком, докато стражите затварят двойните врати, за да ме скрият от погледа му, и чувам глухия звук, когато забиват в пода алебардите си.