Филипа Грегъри: Укротяването на кралицата

— И наследствената реликва! — изсмивам се високо. — Скъпоценната наследствена реликва, която ми остави! Най-голямото ѝ съкровище беше портретът на краля, който притежаваше.

— О, тя го обожаваше. За нея той винаги е бил най-красивият принц в християнския свят.

— Би казала, че ми се оказва чест да се омъжа за онова, което е останало от него.

— Е, наистина е така — изтъква Нан. — Той ще те направи най-богатата жена в Англия; никой няма да има такава власт като теб. Ще можеш да правиш каквото ти е угодно, това ще ти хареса. Всички — дори съпругата на Едуард Сиймор — ще трябва да ти се кланят. Ще ми достави наслада да видя това, тази жена е непоносима.

При споменаването на брата на Томас усмивката ми се стопява.

— Знаеш ли, мислех си Томас Сиймор да е следващият ми съпруг.

— Но не си казала нищо направо на него? Никога не си го споменавала пред никого? Не си говорила с него?

Ясно като на портрет мога да видя Томас гол в светлината на свещите, многозначителната му усмивка, ръката ми върху топлия му корем, проследяваща ивицата тъмни косми надолу. Мога да усетя мириса му, докато коленича пред него и опирам чело в корема му, докато устните ми се разтварят.

— Не съм казала нищо, не съм правила нищо.

— Той не знае, че си го имала предвид? — настоява Нан. — Обмисляла си такъв брак за благото на семейството, а не от страст, нали, Кат?

Представям си го, легнал на леглото, извивайки гръб, за да навлезе с тласък в мен, разперените му ръце, тъмните ресници върху загорелите му бузи, докато очите му се притварят от страст.

— Няма представа. Мислех единствено, че състоянието и семейството му ще са подходящи за нас.

Тя кимва:

— Той щеше да е много добра партия. Те са високопоставено семейство. Но не трябва да го споменаваме никога повече. Никой да не може да каже някога, че си мислила за него.

— Не съм мислила. Щеше да ми се наложи да се омъжа за някой, от когото семейството щеше да има полза; все едно дали за него или за някой друг.

— Трябва да приемеш, че той все едно е мъртъв за теб — настоява тя.

— Отказала съм се от всякакви мисли за него. Никога дори не съм говорила с него, никога не съм молила брат ни да говори с него. Никога не съм го споменавала на когото и да било, дори не и на чичо ни. Вече съм го забравила.

— Това е важно, Кат.

— Не съм глупачка.

Тя кимва:

— Няма да говорим за него никога повече.

— Никога.

Същата нощ сънувам Трифин. Сънувам, че аз съм светицата 2 2 Света Трифин, полулегендарна бретонска светица, чийто живот често се счита за основа на приказката за Синята брада. — Б.р. , омъжена против волята си за врага на баща ми, и се изкачвам по затъмнено стълбище в замъка му. От стаята в горния край на стълбите се носи зловоние. То засяда дълбоко в гърлото ми и ме кара да кашлям, докато се катеря нагоре, с една ръка, опряна на влажната, извита каменна стена, и със свещ в другата; светлината се полюшва и потрепва от болестния полъх, който повява надолу от стаята. Това е вонята на смърт, изпод заключената врата се процежда мирисът на нещо мъртво и гниещо, а аз трябва да вляза през вратата и да се изправя пред най-големия си страх, защото аз съм Трифин, омъжена против волята си за врага на баща ми, и се изкачвам по затъмнено стълбище в замъка му. От стаята в горния край на стълбите се носи зловоние. То засяда дълбоко в гърлото ми и ме кара да кашлям, докато се катеря нагоре, с една ръка, опряна на влажната, извита каменна стена, и със свещ в другата; светлината се полюшва и потрепва от болестния полъх, който повява надолу от стаята. Това е вонята на смърт, изпод заключената врата се процежда мирисът на нещо мъртво и гниещо, а аз трябва да вляза през вратата и да се изправя пред най-големия си страх, защото аз съм Трифин, омъжена против волята си за врага на баща ми, и се изкачвам по затъмнено стълбище в замъка му… И така сънят се повтаря, отново и отново, докато се изкачвам нагоре и нагоре по стълбата, която се превръща в друга стълба, а тя — в трета, нагоре и нагоре, докато светлината на свещта блещука по тъмната стена, а вонята от заключената стая става все по-силна и по-силна, докато накрая започвам да се давя толкова силно, че леглото се разтърсва и Мери-Клеър, друга придворна дама, която споделя леглото с мен, ме събужда и казва: „За Бога, Катрин, сънуваше, кашляше и плачеше на глас! Какво ти е?“

Казвам:

— Нищо, Бог да ми е на помощ, така се изплаших! Сънувах сън, лош сън.

Кралят идва в покоите на лейди Мери всеки ден, облягайки се тежко на ръката на един от приятелите си, и се опитва да скрие, че болният му крак се разлага под него. Неговият шурей, Едуард Сиймор, го поддържа, говори любезно, чаровен като всеки Сиймор. Често Томас Хауард, старият херцог на Норфолк, го държи под другата ръка, с лице, сковано в усмивка на предпазлив придворен, а широколикият, широкоплещест Стивън Гардинър, епископът на Уинчестър, върви плътно след тях, готов бързо да излезе напред и да се намеси. Всички до един се смеят високо на шегите на краля и възхваляват проницателността на изказванията му; никой никога не му противоречи. Съмнявам се, че някой е спорил с него от Ан Болейн насам.