Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

Разбира се, че е сбогуване.

— Мисля, че ще умра, ако ме напуснеш — предупреждава ме той.

— Със сигурност и двамата ще умрем, ако не го направя — казвам сухо.

— Винаги пряма, Кат.

— Не искам да те лъжа тази вечер. Ще прекарам остатъка от живота си, изричайки лъжи.

Той се вглежда внимателно в лицето ми.

— Прекрасна си, когато плачеш — отбелязва. — Особено когато плачеш.

Опирам ръце на гърдите му. Усещам извивката на мускулите му и тъмните му косми под дланите си. На едното си рамо има стар белег от рана от меч. Докосвам го леко, мислейки си, че трябва да запомня това, трябва да запомня всеки миг от това.

— Никога не допускай да те види да плачеш — казва той. — Ще му хареса.

Проследявам очертанието на ключицата му, картографирам мускулите на рамото му. Топлата му кожа под ръцете ми и уханието от любенето ни отвлича вниманието ми от тъгата.

— Трябва да си тръгна преди зазоряване — казвам, хвърляйки поглед към прозореца със затворени капаци. — Нямаме много време.

Той знае точно какво си мисля.

— Така ли искаш да се сбогуваме? — Леко притиска бедрото си между моите, така че твърдите мускули се опират в гънките от мека плът и насладата се надига бавно из тялото ми като руменина. — Така?

— Провинциални нрави — прошепвам, за да го разсмея.

Той претъркулва двама ни, така че сега е по гръб, а аз лежа изтегната по протежение на топлото му стройно тяло, върху него, така че ръководя този последен любовен акт. Протягам се и усещам как потръпва от страст, възсядам го, с ръце, опрени в гърдите му, за да мога да гледам в тъмните му очи, докато внимателно се отпускам надолу до онзи омайващ миг, когато той ще влезе в мен, а после се поколебавам и той изрича умолително: „Катрин“. Едва тогава се отпускам нататък. Той се задъхва и затваря очи, разпервайки ръце настрани, сякаш е разпънат като на кръст върху удоволствието. Започвам да се движа, отначало бавно, мисля за неговото удоволствие, искам да накарам това да продължи дълго, но после усещам топлината, която се надига в мен, и как прекрасното познато нетърпение се усилва, докато вече не мога да се колебая или да спра, а трябва да продължа, без да мисля за абсолютно нищо, докато го призовавам с наслада, викам радостно името му, а накрая плача и плача от страст, от любов, и заради ужасната загуба, която ще дойде заедно с утрото.

В параклиса за утринната молитва коленича до сестра си, Нан; заобиколени сме от дамите на дъщерята на краля, лейди Мери. Самата лейди Мери, молеща се безмълвно пред собствения си богато украсен молитвен стол, е далече и не може да ни чуе.

— Нан, имам да ти казвам нещо — промърморвам.

— Да не би кралят да е говорил с теб? — е всичко, което казва.

— Да.

Тя ахва леко, а после покрива ръката ми със своята и я стиска. Очите ѝ се затварят в молитва. Коленичили сме една до друга, точно както правехме, когато бяхме малки момичета у дома, в Кендал в Уестморланд, и майка ни четеше молитвите на латински, а ние изричахме забързано отговорите. Когато дългата служба приключва, лейди Мери се изправя на крака, и ние излизаме след нея от параклиса.

Чудесен пролетен ден е. Ако си бях у дома, в такъв ден щеше да започва оранта, а крясъкът на дъждосвирците щеше да отеква силно като подсвиркването на орача.

— Да се разходим в градината преди закуска — предлага лейди Мери, и ние тръгваме след нея, надолу по стълбите към уединената градина и покрай кралските телохранители, които вдигат оръжията си за почест, а после се отдръпват. Сестра ми, Нан, израсла в двора, съзира подходящата възможност да ме хване под ръка и да се промъкне с мен зад гърбовете на дамите, които вървят с господарката ни. Дискретно се отклоняваме към друга пътека и когато оставаме сами и не могат да ни подслушат, тя се обръща да ме погледне. Бледото ѝ, напрегнато лице е като моето: кестенява коса, прибрана назад под шапчица, сиви очи като моите, и — точно сега — бузите ѝ са поруменели от вълнение.

— Бог да те благослови, сестро. Бог да благослови всички ни. Това е велик ден за рода Пар. Ти какво каза?

— Помолих за време да осъзная радостта си.

— С колко време мислиш, че разполагаш?

— Седмици?

— Той винаги е нетърпелив — предупреждава ме тя.

— Знам.

— По-добре приеми веднага.

Свивам рамене:

— Ще приема. Знам, че трябва да се омъжа за него. Знам, че не съществува избор.

— Като негова съпруга ще бъдеш кралица на Англия; ще разполагаш с огромно състояние! — възкликва радостно тя. — Всички ще получим състояния.