Филипа Грегъри - Другата Болейн

книга първа от поредицата "Тюдорите"

Глухият екот на барабаните бумтеше в ушите ми, ала аз не виждах нищо освен обшития с дантели корсаж на дамата пред мен, чието тяло скриваше ешафода от погледа ми. Вече повече от година живеех в двора, бях присъствала на стотици церемонии, но никога не бях виждала друга като тази.

Пристъпих встрани, проточих шия и вече виждах как осъденият, придружаван от изповедника си, се задаваше откъм Тауър и пристъпваше полека напред към дървения подиум, който го очакваше, издигнат сред зелената трева; дръвникът бе в средата на подиума; палачът беше по риза, надянал черната качулка и готов за работа. Всичко това приличаше повече на театрално представление, отколкото на действително събитие и аз гледах, сякаш попаднала на поредната забава, устроена за развлечение на кралския двор. Кралят седеше на трона си и изглеждаше умислен — сякаш си припомняше думите, които трябваше да произнесе, когато заповяда да помилват осъдения. Зад него беше застанал Уилям Кери — мъжът, който преди една година бе станал мой съпруг. Редом бяха брат ми Джордж и баща ми сър Томас Болейн — всички те с навъсени лица. Аз разшавах нетърпеливо пръсти в копринените пантофки — молех се кралят да побърза с помилването, за да дойде най-сетне ред да закусим. Бях едва тринайсетгодишна и чувството на глад ме съпътстваше постоянно.

На ешафода, далеч от нас, херцогът на Бъкингам съблече топлата си, добре подплатена връхна дреха. Той ми беше достатъчно близък роднина, за да го наричам „чичо“. Беше присъствал на моята сватба и ми беше подарил позлатена гривна. Баща ми вече ми бе разказал за нееднократните му провинения пред краля: не само, че във вените му течала кралска кръв, но имал на свое разположение въоръжена свита, твърде многобройна, за да се понрави на владетел, който все още не беше укрепил напълно властта си; а най-страшното престъпление били думите, които му приписваха — казал, че кралят още няма син, освен това такъв нямало да се роди и по всяка вероятност кралят щял да си замине от този свят, без изобщо да остави престолонаследник.

Такава мисъл не трябваше да бъде изказвана на глас. Кралят, дворът и цялата страна знаеха, че кралицата трябваше да има син, при това скоро. Дори само намек за противното можеше да се счита за първото изкачено стъпало към ешафода, към който сега чичо ми, херцогът, се приближаваше без колебание или страх. Добрият придворен никога не трябваше да споменава нелицеприятни истини. Животът в кралския двор трябваше да е винаги весел.

Чичо ми Стафорд се изправи на трибуната, за да каже последните си думи. Аз бях твърде далеч от него, за да го чуя, а и цялото ми внимание бе приковано към краля. Следях движенията му в очакване той да направи крачка напред и да даде знак, че чичо е помилван. Мъжът, изправен на ешафода, окъпан от светлината на ранното утро, беше същият онзи, който партнираше на краля в игрите на тенис, беше негов съперник на турнирите, с когото стотици пъти се бе надпивал и играл на карти — те бяха другари още от детските си години. Днес кралят му даваше урок, сериозен публичен урок, след който трябваше да го помилва и всички заедно да отидем да се нахраним.

Дребната фигурка в далечината доби по-ясни очертания — беше изповедникът. Чичо ми наведе глава, за да получи опрощение и целуна молитвената броеница. После коленичи пред дръвника и го обгърна с двете си ръце. Опитах се да си представя какво ли е чувството да си положил буза на гладката, лъсната с восък дървесина, да вдъхваш аромата на топлия ветрец, идещ откъм реката, да чуваш как крясъкът на чайките пори небесната шир. Дори да знаеше, че това не е нищо повече от представление, колко ли беше необикновено за чичо да наведе глава с мисълта за палача зад гърба си?

Палачът вдигна секирата. Аз извърнах очи към краля. Той бавеше твърде много намесата си. Погледнах отново към подиума. Чичо ми, навел ниско глава, разпери ръцете си встрани — това беше знак за готовност и означаваше, че вече очакваше строполяването на секирата. Погледът ми се върна обратно към краля, защото беше крайно време да стане на крака. Ала той бе все така неподвижен и на красивото му лице бе застинало мрачно изражение. Докато все още го гледах, във въздуха за сетен път отекна тътена на барабаните, а после замря, последван от глухото тупване на брадвата — раз, два, три; звук, толкова тривиален и познат, колкото бяха за всеки от нас ударите на брадви в двора, когато цепят дърва за огрев. Едва повярвах на очите си, когато главата на чичо се търкулна в сламата и от неестествено късия врат шурна алена кръв. Палачът с черната качулка остави настрана огромната кървава секира, хвана главата за гъстите здрави къдри и я вдигна нагоре, така че всички да успеем да огледаме това чудато подобие на маска: превръзката на очите чернееше, покрила лицето от челото до самия нос, а зъбите бяха оголени в последна презрителна усмивка.