Филипа Грегъри: Другата Болейн

— Така не се раждат синове — каза Ана сурово.

— Тихо — прошепнахме аз и Джордж в един глас. Тримата застанахме по-близо един до друг и заговорихме още по-тихо.

— Сигурно вече губи надежда — каза Джордж. — На колко е сега? Тридесет и осем? Тридесет и девет?

— Само на тридесет и седем — отвърнах с негодувание.

— Все още ли има месечен цикъл?

— О, Джордж!

— Да, има — отзова се Ана сухо. — Но това не й помага. Сама си е виновна. По всичко личи, че проблемът не е у краля — нека не забравяме извънбрачния му син от Беси Блаунт, който вече се учи да язди.

— Има още време пред себе си — защитих аз кралицата.

— Време тя да умре и той да се ожени повторно ли? — умисли се Ана. — Това е така. Тя май не е кой знае колко здрава?

— Ана! — за момент отвращението ми бе съвсем искрено. — Това е възмутително.

Джордж отново се огледа, за да се увери, че наблизо няма никой. Две от девойките Сиймор се разхождаха с майка си в градината, но ние не им обърнахме внимание. Тяхното семейство беше един от най-сериозните ни съперници в борбата за власт и успехи, затова предпочитахме да се преструваме, че не ги забелязваме.

— Може да е възмутително, но е вярно — каза той безцеремонно. — Кой ще бъде престолонаследник, ако кралят няма син?

— Принцеса Мери може да се омъжи — предположих аз.

— Другоземец на английския трон? Това няма да стане — каза Джордж. — А ние няма да позволим още една война за престола.

— Принцеса Мери може да стане пълноправна кралица и без да се омъжва — казах аз пламенно. — Може да управлява напълно самостоятелно.

Ана изпуфтя недоверчиво, а дъха й нарисува малко облаче във въздуха.

— О, да — подхвърли тя подигравателно. — Може да язди кон и да ловува. Жена не може да управлява една страна просто така: великите лордове жива ще я разкъсат.

Тримата се спряхме пред фонтана, разположен в средата на градината. С добре заучена грациозност, Ана седна на ръба на басейна и отправи взор към водата, където няколко златни рибки плуваха бодро към нея. Тя измъкна ръка от бродираната си ръкавица и потопи дългите си пръсти във водата. Рибките заплуваха към тях и показаха на повърхността малките си, лакомо зинали устици. Джордж и аз я наблюдавахме, докато тя се взираше във вълнообразното си отражение.

— Дали кралят мисли за всичко това? — запита тя отражението си.

— Постоянно — отговори Джордж. — За него няма нищо по-важно. Струва ми се, че ако кралицата не роди, той ще направи сина на Беси Блаунт свой законен наследник.

— Незаконороден на трона?

— Неслучайно са го нарекли Хенри Фитцрой 3 3 Fitzroy (от фр. fils de roi — кралски син), презиме, традиционно давано на незаконни кралски синове. — Бел.ред. — каза Джордж. — Той е признат за син на краля. Ако Хенри живее достатъчно дълго, за да се убеди, че положението в Англия е безопасно за него: ако получи съгласието на рода Сиймор и на нашия — Хауърд, ако Уолси привлече на страната на краля църквата и останалите държави… тогава какво би могло да го спре?

— Едно хлапе, при това извънбрачно — каза Ана замислено. — Шестгодишна принцеса, остаряла кралица и крал в разцвета на силите си — тя ни погледна, отмествайки поглед от собственото си бледо отражение във водата. — Какво ли ще последва? — попита тя. — Нещо трябва да се случи. Но какво ли е то?

Кардинал Уолси 4 4 Томас Уолси (около 1473–1530) — канцлер на английското кралство през 1515-1529; архиепископ на Йорк от 1514; кардинал от 1515. Засилил централизираното управление в страната и се стремял да подчини английската църква на държавата. — Бел.прев. изпрати съобщение до кралицата, в което ни канеше да вземем участие в представлението, което той организираше на последния ден преди Великите пости в имението си в Йорк. Кралицата ме помоли да прочета писмото, и гласът ми трепереше развълнувано, докато произнасях думите: чудна пиеса за крепост на име „Шато Вер“ 5 5 Зеленият замък (фр.). — Бел.ред. , пет дами, които щяха да танцуват по двойки с петимата рицари, обсадили крепостта.

— О! Ваше величество…

— Какво „О, ваше величество“?

— Чудех се дали ще ми позволите да отида — казах аз смирено. — За да гледам представлението.

— Защо ми се струва, че искате да ви позволя и нещо друго? — попита тя със светнал поглед.

— Да. Чудех се дали не бих могла да участвам — признах си аз. — Наистина звучи прекрасно.

— Може — каза тя. — Колко дами искаше кардиналът?

— Пет — отвърнах тихо. С периферното си зрение виждах Ана, която се беше облегнала назад и за момент беше затворила очите си. Знаех точно какво правеше. Думите й кънтяха в ушите ми, толкова оглушително, все едно крещеше на глас: „Избери мен! Избери мен! Избери мен!“