Филипа Грегъри: Другата Болейн

Всички се разсмяха на думите му, особено Ана, която бе с тъмна коса и кралицата, чиито кестеняви коси бяха избледнели до лешниковосиво. Биха били пълни глупачки да не се посмеят от сърце на закачката на краля. Аз също се смях, и както ми се струваше — най-искрено от всички.

Музикантите дадоха тон и Хенри ме привлече към себе си.

— Вие сте много хубава девойка — каза той одобрително. — Кери сподели с мен възхитата си от своята млада невеста и ми каза, че отсега нататък единствено дванадесетгодишна девственица би могла да го изкуши.

Едва успявах да държа брадичката си изправена и да продължавам да се усмихвам. Завъртяхме се във фигурите на танца. Кралят ме гледаше и също се усмихваше.

— Той е истински късметлия — отбеляза той любезно.

— Късметлия е, че има вашето благоволение — смутих се аз в неумелия си опит да му направя комплимент.

— По-голям късметлия е, че има вашето, бих казал! — той внезапно избухна в смях. Танцът ни увлече и вихърът му ме запрати от единия край на редицата танцуващи към другия. Тогава за момент улових одобрителния поглед на брат си — и което беше още по-приятно: пълния със завист взор на Ана, докато кралят на Англия преминаваше край нея, държейки ме в обятията си.

Ежедневието в английския кралски двор увлече Ана. Тя беше в очакване на сватбата си. Все още не беше виждала бъдещия си съпруг и ако се съдеше по разгорещените пазарлъци около зестрата й, можеше да се предположи, че уреждането на брака щеше да трае цяла вечност. Дори намесата на самия кардинал Уолси, без когото не минаваше нито едно важно събитие в Англия, не можеше да ускори сватбата. Междувременно тя флиртуваше с изтънчеността на французойка, обслужваше сестрата на краля с равнодушна изисканост, пилееше часове наред в сплетни, езда и забавления заедно с Джордж и мен. Имахме сходни вкусове и разликата във възрастта ни не беше голяма, но по онова време, от позицията на своите четиринадесет години, се мислех за истинско дете в сравнение с петнадесетгодишната Ана и деветнадесетгодишния Джордж. Ние бяхме най-близки кръвни роднини, и в същото време почти не се познавахме. Аз бях живяла във френския двор с Ана, докато Джордж бе усвоявал уменията на придворен в Англия. Сега, след като се събрахме отново, станахме известни в двора като тримата Болейн, тримата очарователни Болейн; кралят често се оглеждаше за нас и заръчваше да му пратят тримата Болейн — тогава някой притичваше до другия край на двореца, за да ни доведе.

Главната задача в живота ни беше да направим забавленията колкото бе възможно по-приятни за краля — турнирите, тениса, ездата, лова с кучета и соколи, танците. Той обичаше непрестанно да е обкръжен от радостно вълнение и наш дълг беше той никога да не скучае. Но понякога, макар и доста рядко, в тишината на часовете преди вечеря, той се отправяше сам в покоите на кралицата, а тя оставяше бродерията или книгата си настрана и ни отпращаше с една дума.

Ако се позабавех, успявах да видя как лицето й се озарява от усмивката, която не виждаше никой друг освен краля — с тази усмивка не бе удостоявала дори дъщеря си, принцеса Мери. И веднъж, когато влязох, без да подозирам, че Негово Величество е там, аз го намерих приседнал в нозете й, като любовник, безгрижно отпуснал глава в скута й, докато тя отмяташе нежно рижозлатистите коси от челото му и ги увиваше на пръста си. Тези коси не отстъпваха по блясък на скъпоценните пръстени, с които той я бе отрупал, още когато е била млада принцеса и нейните коси също са сияели. Беше се оженил за тази някогашна принцеса въпреки предупрежденията на всички от обкръжението му.

Аз се отдалечих на пръсти, без да ме усетят. Рядко се случваше те да останат насаме и не исках да развалям тази идилия. Отидох да търся Ана. Тя се разхождаше в студената градина с Джордж, добре загърната в мантията си, с китка кокичета в ръка.

— Кралят е при кралицата — присъединих се аз. — И са сами.

Ана повдигна вежда.

— В леглото?

— Не, разбира се — още е два часа следобед.

Ана ми се усмихна:

— Представям си колко ти е провървяло в брака, щом смяташ, че е невъзможно да се окажеш в постелята, преди да се спусне нощта.

Джордж ме обгърна с другата си ръка:

— Тя е щастливо омъжена — защити ме той. — Уилям каза на краля, че не е виждал по-прелестно момиче. А какво правеха, Мери?

— Просто си седяха заедно — казах аз. Силата на чувството, което бях изпитала при вида на сцената, все още ме владееше и нямах желание да я описвам пред Ана.