Филипа Грегъри: Вещицата(Mъдрата жена)

— Будна ли си? — попита Морах рязко.

— Да — отвърна момичето без име.

— Донеси прясна вода и разпали огъня. Тази сутрин стаята е студена като слабините на светец.

Момичето стана с готовност и придърпа пелерината около раменете си. Почеса меката бяла кожа на шията си. По целия ѝ врат и зад ушите имаше нишка червени ухапвания от бълхи. Тя ги разтри, мръщейки се, докато коленичеше пред огнището. От огъня в малкия кръг от парчета кремък, забити в пръстения под, беше останала само сива пепел с розова сърцевина. Тя сложи малко подпалки и наведе остриганата си глава да раздуха огъня. Купчината подпалки засия в червено. Тя духна малко по-силно. Парчетата дървесна кора засияха по-ярко, а после червена огнена линия започна да разяжда дървото и се промъкна надолу по него. Стигна до една клонка, сложена напряко отгоре, и светлината угасна, изтлявайки сърдито. После, с леко потрепване, сред облаче дим, клонката се запали и започна да гори с жълт пламък. Момичето седна на пети, отпускайки се назад, и потърка лице с мръсната си ръка. Мирисът на дим от дърва бе полепнал по пръстите ѝ, и тя трепна и се дръпна от него, сякаш бе подушила кръв.

— Донеси водата! — извика Морах от леглото си.

Момичето напъха крака във влажните си обувки и излезе навън.

Колибата се издигаше самотно, на няколко мили западно от селото Боус. Пред нея минаваше матовосребристата река Грета, която течеше бавно, без вълни. В тази част коритото на реката се издигаше и снишаваше; тя течеше през големи варовикови плочи, дълбока и опасна зиме, неравномерно дълбока в сушаво време. Колибата беше построена до един от по-дълбоките вирове, който винаги бе пълноводен, дори през най-сухите лета. Когато сестра Ан беше малка и всички я наричаха с кръщелното ѝ име Алис, а Морах беше Вдовицата Морах и се ползваше с уважение, децата от селото често идваха тук да се плискат и да плуват. Алис си играеше с тях, с Том и половин дузина от останалите. После Морах изгуби земята си, беше ѝ отнета от някакъв фермер, който претендираше, че я притежава. Морах — жена без мъж, сприхава и независима — беше спорила с него пред енорията и пред църковния съд. Когато загуби спора (всички знаеха, че ще стане така, понеже фермерът беше благочестив и заможен човек), тя го прокле пред цялото село Боус. Той се разболя още същата нощ, а по-късно умря. Всички знаеха, че го е погубила Морах със змийския си поглед.

Ако той не беше толкова ненавиждан в селото, след случилото се нещата щяха да тръгнат зле за Морах. Но вдовицата му беше мила жена, доволна да се отърве от него, и не се оплака. Повика Морах във фермата, помоли я за лапа, която да облекчи болката в гърба ѝ, и ѝ плати многократно по-скъпо, за да се увери, че Морах вече няма да таи опасна злоба. Смъртта на стария фермер беше обяснена съвсем лесно с това, че в семейството му мнозина страдали от слабо сърце. Морах внимаваше да не се хвали.

Тя така и не си получи земята обратно. А след онзи ден селските деца не идваха да си играят в дълбокия вир пред вратата ѝ. Онези посетители, които се осмеляваха да извървят самотния път до дома ѝ в тъмнината, идваха увити в наметалата си, под прикритието на нощта. Тръгваха си с малки китки от билки или с късчета изписана хартия, които да носят под дрехите си, а понякога — с глави, пълни с блянове и невероятни обещания. В селото се помнеше преданието, че в колибата край реката винаги е имало прочута с уменията си жена. Веща жена, магьосница, незаменима приятелка, опасен враг. Морах — без земя, от която да се издържа, и без мъж, който да я защитава — подхранваше опасното суеверие, приемаше заслугите и заплащането за церовете, и хвърляше вината за смъртните случаи върху другите местни магьосници.

Само Том все още идваше открито по пътя от Боус, и всички знаеха, че той ухажва малката храненица на Морах, Алис, и че двамата ще се венчаят веднага щом неговите родители дадат съгласието си.

Те се ухажваха едно цяло дълго лято, седнали край реката, която течеше толкова плавно и така тайнствено в дълбоките недра на речното корито. Цяло едно дълго лято те се срещаха всяка сутрин, преди Том да отиде да работи в бащините си ниви, а Морах да повика Алис да отиде до тресавището и да намери някое листо или бурен, които ѝ трябваха, или да копае в каменистата градина.

Държаха се много нежно и почтително един с друг. За поздрав и на раздяла се целуваха нежно по устата. Когато вървяха, се държаха за ръце, а понякога той обвиваше ръка около кръста ѝ, а тя облягаше златистокестенявата си глава на рамото му. Той никога не я сграбчваше, нито я дърпаше грубо, нито пъхаше ръце в кафявия ѝ шал или под сивата ѝ пола. Най-много обичаше да седи до нея на брега на реката и да я слуша как разказва истории и измисля приказки.