Филипа Грегъри: Вещицата(Mъдрата жена)

Не беше твърде късно, още не бях излязла през вратата. За миг, за време, колкото половин дихание, спрях, подлагайки на проверка смелостта си да се върна — представих си как блъскам по вратите, троша прозорците, викам моята майка, майка Хилдебранд, и сестрите си, и се изправям пред онова, което предстоеше, редом с нея, стиснала ръката ѝ в своята, заобиколена от всичките си сестри.

Чаках не повече от миг.

Побягнах през градинската вратичка и я затръшнах след себе си.

Никой не ме видя как си отидох.

Само очите на Бог и Благословената Му Майка бяха приковани в мен. Чувствах как изгарящият им поглед се впива в гърба ми, когато запретнах поли и побягнах. Побягнах от опустошения параклис и горящото абатство, побягнах бързо, като предателка и страхливка. И докато бягах, чух зад гърба си един-единствен тъничък писък — прекъснат рязко. Вик за помощ от някой, който се беше събудил твърде късно.

Викът не ме разколеба — нито дори за секунда. Побягнах, сякаш самите порти на ада се разтваряха зад гърба ми, и докато бягах, оставяйки майка си и сестрите си да умрат, си спомних за братоубиеца Каин. И вярвах, че докато стигна до селцето Боус, клоните на дърветата и ластарите на бръшляна ще ме изпорежат, докато бягам — ще оставят върху мен своите следи — така че ще бъда белязана завинаги, като Каин, с Божието проклятие.

Морах се канеше да си ляга, когато чу шума пред вратата на колибата — жаловито драскане и леко скимтене, като че ли отвън имаше бито куче. Изчака няколко дълги минути, преди изобщо да пристъпи към прага. Морах беше знахарка, гадателка; мнозина идваха до вратата ѝ за омагьосани дарове, и никой не си тръгваше разочарован. Разочарованието идваше по-късно.

Морах зачака знаци, които да ѝ подскажат кой е посетителят ѝ. Дете? Онова едничко проплакване беше немощно, като от болно невръстно дете. Но никое болно дете, дори хлапето на някой пътуващ калайджия, не би намерило кураж да потропа на вратата на Морах в тъмните часове. Момиче, наедряващо около талията, измъкнало се, докато строгият баща спи? Посетител от света на сенките, взел формата на котка? Вълк? Някое уродливо, слузесто, ужасяващо създание?

— Кой е там? — попита Морах: старческият ѝ глас беше остър и рязък.

Мълчание. Не мълчанието на отсъствието, а мълчанието на създание без име.

— Как те наричат? — попита Морах, с изострен от страха ум.

— Сестра Ан — дойде отговорът, тих като въздишка от ложе на умиращ.

Морах пристъпи напред и отвори вратата. Сестра Ан влезе прегърбена в стаята: обръснатата ѝ глава проблясваше непристойно на светлината на догарящата свещ, очите ѝ бяха потъмнели от ужас, лицето — осеяно с петна и ивици от сажди.

— Светците да са ни на помощ! — възкликна Морах без особено вълнение. — Сега пък какво са ти сторили?

Момичето залитна към рамката на вратата и протегна ръка да се закрепи.

— Няма ги вече — каза тя. — Майка Хилдебранд, сестрите, абатството, църквата. Свършено е с тях. С всички. Изгорени от младия лорд.

Морах кимна бавно. Очите ѝ обхождаха бялото, изпоцапано лице.

— А ти? — попита тя. — Не беше заловена за измяна или ерес? Не беше похитена от войниците, от младия лорд Хюго?

— Не — каза момичето меко, тихо като въздишка.

— Избягала си — каза Морах безцеремонно, без съчувствие.

— Да.

— Някой видя ли те? Някой проследи ли те дотук? Идва ли някой след теб, за да прогони с огън мен , също като теб и непорочните ти сестри?

— Не.

Морах се засмя, сякаш тази вест ѝ достави особена, злобна наслада.

— Бягаше твърде бързо за тях, а? Твърде бързонога си, та да те настигнат тлъстите войници? По-бърза от сестрите си, убедена съм. Остави ги да изгорят, нали? А ти си запретна полите и си плю на петите? Така няма да попаднеш в календара на светците, моя малка мъченице! Вече изгуби тази възможност!

При тези подигравки девойката сведе глава.

— Може ли да вляза? — попита смирено.

Морах отстъпи назад и я измери внимателно с поглед.

— За да останеш ли? — попита небрежно — сякаш светът пред вратата ѝ не беше непрогледно тъмен, а вятърът, понесъл със себе си дъжда, не виеше все по-силно из потъналата в мрак долина.

Сестра Ан кимна, онемяла от изтощение.

— За дълго ли? — подметна презрително Морах.

Сестра Ан кимна отново. Тъмните размазани петна по остриганата глава и по лицето ѝ придаваха вид на старо впрегатно животно.

— Връщаш се да живееш тук? — попита Морах, подхващайки отново въпроса заради насладата от реакцията на Ан.