Дебора Харкнес - Аз, вещицата

— Щом казваш — отвърна изпълнената със съмнения моя леля. — Но е странно, че избираш точно тази тема, щом искаш да минеш за обикновен човек.

След като получих докторска степен, поведох решителна битка за място във факултета в „Йейл“, единственото учебно заведение, което бе по-английско и от самата Англия. Колегите ме предупредиха, че имам много малки шансове да ме назначат. Написах две книги, спечелих доста награди и няколко изследователски стипендии. След това получих назначението и доказах на всички, че са грешили.

Но по-важното беше, че сега държах живота си в собствените си ръце. Никой в катедрата, дори и специалистите по ранна история на Америка, не свързваха фамилията ми с първата екзекутирана през 1692 година салемска вещица. За да запазя трудно извоюваната си самостоятелност, продължих да се пазя от магията като дявол от тамян. Естествено, имаше и изключения — веднъж се възползвах от стара магия на Сара, когато пералнята не спираше да се пълни с вода и заплашваше да наводни апартамента ми на Устър Скуеър. Никой не е съвършен.

Сега, когато си спомних за тази последна проява на слабост, затаих дъх, сграбчих ръкописа с двете си ръце и го сложих на поставката, която библиотеката предоставяше на читателите си, за да опази по-добре редките си книги. Взех решение: ще се държа като сериозен учен и ще се отнасям към труда на Ашмол като към обикновен ръкопис. Няма да обръщам внимание на паренето в пръстите си, на странната миризма на книгата, а просто ще прегледам съдържанието й. А след това ще реша окончателно — с професионална обективност — дали е достойна за по-обстойно четене. Но въпреки това пръстите ми трепереха, докато отварях малката метална закопчалка.

От ръкописа се изтръгна тиха въздишка.

Хвърлих бърз поглед през рамо, за да се уверя, че помещението е все още празно. Единственият друг звук беше силното тиктакане на часовника в читалнята.

Реших да не отбелязвам в записките си, че „книгата е въздъхнала“, отворих лаптопа си и създадох нов файл. Това обичайно действие — което бях правила стотици, да не кажа хиляди пъти — ми подейства успокоително, също като прегледните отметки в списъка ми. Въведох заглавието на ръкописа и библиотечния му номер и копирах описанието от каталога. Разгледах размерите и подвързията и описах всичко подробно.

Оставаше само да отгърна самата книга.

Макар вече да бях отворила закопчалката, с мъка повдигнах корицата, която сякаш беше залепнала за страниците отдолу. Изругах тихо и поставих за миг длан върху кожената подвързия, с надеждата, че Ашмол просто има нужда да ме поопознае. Да си сложиш ръката върху книга не е точно магия. Усетих гъделичкане по дланта си, същото чувствах по кожата си и когато някоя вещица ме погледнеше. После напрежението изчезна от ръкописа и с лекота вдигнах корицата.

Първата страница беше от груба хартия. На втората, направена от пергамент, с почерка на Ашмол бяха написани думите: „Антропология, или кратко описание на човека“. Прилежно изписаните завъртулки ми бяха почти толкова познати, колкото собствените ми ръкописни букви. Втората част на заглавието — „В две части: първа — анатомична; втора — психологична“ — беше добавена по-късно с молив. Този почерк също ми бе познат, но не можех да определя откъде. Ако докоснех буквите, можеше и да се сетя, но това бе против политиката на библиотеката и щеше да ми е невъзможно да конспектирам информацията, която пръстите ми щяха да съберат. Вместо това добавих към записките си във файла, че заглавието е изписано с мастило и молив от двама различни души, както и вероятната дата на изписването им.

Отгърнах първата страница и пергаментът ми се стори ненормално тежък. Той беше и източникът на необикновената миризма, която се носеше от ръкописа. Не дъхтеше просто на стара хартия. Беше нещо повече — комбинация от мухъл и мускус, която си нямаше име. Веднага след това забелязах, че три от страниците са внимателно отрязани.

Ето най-накрая нещо лесно за описване. Пръстите ми затракаха по клавишите. „Поне три листа са премахнати с остър бръснач.“ Взрях се по-внимателно, но не успях да разбера има ли и други липсващи страници. Колкото повече ръкописът се приближаваше към носа ми, толкова повече странната му миризма и силата му ме разсейваха.

Насочих вниманието си към илюстрацията, намираща се непосредствено след трите липсващи страници. На нея имаше малко момиченце, което се рее в прозрачен стъклен съд. В едната си ръка държеше сребърна роза, а в другата — златна. На краченцата му над петите имаше малки крилца, а дългата му черна като катран коса бе обсипана с капчици червена течност. Под картинката имаше дебел мастилен надпис, че тук е изобразено философското дете — алегория на най-важната стъпка при създаването на философския камък, химичното вещество, което обещава да дари притежателя си със здраве, богатство и мъдрост.