Паулу Коелю: Вещицата от Портобело

Преди тези изявления да напуснат бюрото ми и да поемат по пътя, който в крайна сметка съм им отредил, мислех да ги превърна в традиционна биография, където реалната история е описана след за-дълбогено проугване.

Заех се да прогета някои биографии, които можеха да ми бъдат от полза при писането, и разбрах едно — авторовото мнение за главния герой неминуемо оказва влияние върху резултата от проугването. Тъй като намерението ми не беше да споделям какво мисля аз, а да покаока как историята на „вещицата от Портобело“ е видяна от основните действащи лица, изоставих идеята за биография. Реших, ще е по-добре просто да пресъздам разказаното от тях.

Кой не пали лампа, за да я скрие зад вратата. Целта на светлината е да разпръсква повече светлина, да отвори очите на хората и да им разкрие чудесата, които ги заобикалят.

Никой не принася в жертва най-важното, което притежава — любовта си.

Никой не поставя мечтите си в ръцете на онези, които могат да ги унищожат.

Никой освен Атина.

Дълго след смъртта й нейната бивша учителка ме помоли да я придружа до град Престопанс в Шотландия. Там, позовавайки се на някакъв феодален закон, който още през следващия месец беше премахнат, градът публично оневини и реабилитира 81 човека (и техните котки), екзекутирани по обвинение в магьосничество през XVI и XVII век.

Според официалния говорител на лордовете на Престънгрейндж и Долфинстоун „мнозинството били осъдени без никакво конкретно доказателство, само въз основа на показанията, дадени от свидетелите на обвинението, които твърдели, че усещат присъствието на зли духове“.

Няма смисъл отново да припомням всичките ексцесии на Инквизицията, с килиите за изтезания и кладите, пламтящи от омраза и желание за мъст. Но по пътя Еда неведнъж каза, че в този жест има нещо, което на нея й е трудно да приеме — градът и четиринай-сетият лорд на Престънгрейндж и Долфинстоун „прощават“ на брутално екзекутираните.

— Вече сме в XXI век, а потомците на истинските престъпници, на онези, които са погубили невинни хора, все още смятат, че е тяхно право да „прощават“. Разбирате ли какво имам предвид, Херън?

Разбирах. Нов лов на вещици започва да набира скорост. Този път оръжието не е вече нажеженото желязо, а иронията и репресията. Всеки, който случайно открие у себе си някаква дарба и се осмели да говори за своите възможности, ще бъде приеман с недоверие. И обикновено съпругът, съпругата, бащата, синът, който и да било, вместо да се гордее с тази дарба, накрая забранява тя да се споменава — да не би семейството да стане за присмех.

Преди да познавам Атина, смятах, че подобни дарби са просто проява на непочтено експлоатиране на човешкото отчаяние. Пътуването ми до Трансилвания във връзка с документалния материал за вампирите също имаше за цел да покаже колко лесни за манипулиране са хората. Някои суеверия, колкото и да са абсурдни, остават да битуват във въображението и накрая от тях се възползват хора без скрупули. Когато посетих замъка на Дракула, реконструиран само за да внушава на туристите, че се намират на изключително място, бях потърсен от представител на правителството. Той намекна, че ще получа „внушителна“ (тази дума използва) премия, когато филмът бъде излъчен по Би Би Си. Според този човек аз съдействах за поддържането на важен мит и заслужавах щедро възнаграждение. Един от екскурзоводите каза, че от година на година броят на посетителите расте. Всяко споменаване на мястото щяло да има положителен ефект, независимо дали се твърди, че замъкът не е автентичен и че Влад Дракула е историческа личност, която няма нищо общо с мита, или че всичко е плод на делириума на някакъв ирландец (Б. р.: Брам Стоукър) , който никога не е посещавал тези места.

Точно тогава осъзнах, че колкото и строго да се придържам към фактите, неволно помагам на лъжата. И макар че идеята на мояфилм беше да развенчая мястото, хората пак ще си вярват в каквото пожелаят. Екскурзоводът имаше право — в действителност аз съдействах на пропагандата. Веднага се отказах от проекта, въпреки че вече бях инвестирал значителна сума в пътуването и проучванията си.