Паулу Коелю: Вероника решава да умре

На 11 ноември 1997 г. Вероника реши, че най-сетне е дошъл моментът да се самоубие. Почисти старателно стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, изми си зъбите и си легна. Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспивателни. Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка с вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между намерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше да бъде в състояние да се разкае по средата. Но след всяко погълнато от нея хапче убедеността й нарастваше: пет минути по-късно опаковките бяха празни.

Понеже не знаеше колко време точно ще мине, докато изгуби съзнание, бе оставила на леглото си едно френско списание — „Ом“, от този месец, току-що пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки че не се интересуваше особено от информатика, прелиствайки списанието, откри една статия за някаква компютърна игра (един от онези оптически дискове), измислена от бразилския писател Паулу Коелю, с когото случайно се бе запознала по време на една конференция в кафенето на хотел „Гранд Юнион“. Двамата бяха разменили няколко думи и след това неговият издател я бе поканил на вечеря, но компанията бе голяма и нямаше възможност да разговарят по-обстойно върху някаква тема.

Фактът, че се бе запознала с автора, я навеждаше на мисълта, че той е част от нейния свят, и ако прочетеше някакъв материал за работата му, времето щеше да мине по-бързо. Докато чакаше смъртта, Вероника започна да чете за информатиката — тема, която ни най-малко не я интересуваше, но това отговаряше на начина й на живот; тя винаги бе търсила онова, което е най-лесно, най-достъпно. Като това списание например.

За нейно учудване обаче първият ред на текста я извади от обичайната й пасивност(приспивателните още не се бяха разтворили в стомаха й, но Вероника беше пасивна по природа) и я накара за пръв път в живота си да повярва на една фраза, която беше на мода сред приятелите й: „Нищо на този свят не става случайно.“ Защо точно този първи ред, и то в момента, когато бе започнала да умира? Какво послание се криеше в това, което бе прочела, ако наистина съществуват скрити послания, а не просто обикновени съвпадения?

Под картинката, илюстрираща въпросната компютърна игра, журналистът започваше статията с въпроса:

„Къде се намира Словения?“

„Никой не знае къде се намира Словения — помисли си тя. — Дори това не знаят.“

Но въпреки това Словения съществуваше, беше навън, вътре, в околните планини и на площада пред очите й: Словения беше нейната родина.

Захвърли списанието, не искаше точно сега да се възмущава от един свят, който не знаеше, че съществуват словенци: честта на нацията й повече не я засягаше. Бе настъпил часът да се гордее със самата себе си, да разбере, че е в състояние да напусне този живот, че най-сетне се е осмелила: каква радост! И вършеше това по начина, за който винаги бе мечтала — с хапчета, които не оставят следи.

Вероника бе търсила хапчетата почти шест месеца. Тъй като все не успяваше да си ги набави, накрая бе започнала да обмисля дали да не си пререже вените, макар и да знаеше, че стаята й щеше да се напълни с кръв и монахините щяха да се смаят и притеснят. Но самоубийството изисква от хората първо да помислят за себе си, а после за другите. Бе склонна да направи всичко възможно смъртта й да не причини голяма суматоха, ала щом като единственият начин бе да си пререже вените, не й оставаше нищо друго — а монахините щяха да почистят стаята и скоро след това да забравят историята, защото в противен случай щеше да им е трудно да я дадат отново под наем. Дори и в края на XX век хората все още вярват в призраци.

Тя би могла, разбира се, да се хвърли от някоя от малкото високи сгради в Любляна, но нали подобна постъпка щеше да причини допълнителни страдания на родителите й? Освен че щяха да бъдат шокирани от смъртта на дъщеря си, щеше да им се наложи да идентифицират обезобразеното й тяло: не, това разрешение на въпроса бе по-лошо, отколкото от нея да тече кръв, докато умре, защото щеше да остави неизлечими травми у двама души, които желаеха единствено нейното добро.

Постепенно ще приемат смъртта на дъщеря си, но сигурно ще им е невъзможно да забравят размазания й череп.

Да се застреля, да скочи от сграда, да се обеси — всичко това противоречеше на женската й природа. Когато решат да се самоубиват, жените избират по-романтични начини — прорязват си вените или гълтат свръхдоза приспивателни. Изоставените принцеси и холивудските актриси са дали много примери в това отношение.