Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Паулу Коелю поиска да узнае с подробности всичко, което се бе случило, защото имаше основателна причина да се заинтересува от историята на Вероника.

Причината бе следната: той също бе прекарал известно време в лудница — или психиатрия, както най-често наричат този тип болници. И това се бе случило не само веднъж, а три пъти — през 1965, 1966 и 1967 г. Клиниката се наричаше „Д-р Ейрас“ и се намираше в Рио де Жанейро.

Причината да го настанят там и до днес му изглеждаше странна; може би родителите му са били объркани от непостоянното му поведение — ту срамежлив, ту прекалено общителен, а може би е било поради желанието му да стане „артист“ — занятие, което всички в семейството му смятаха за най-сигурния начин да живееш като маргинален тип и да умреш в мизерия.

Когато се замислеше върху този факт — а това, между другото, се случваше рядко, — той стигаше до извода, че истинският луд в случая бе лекарят, който се бе съгласил да го вкара в лудница без никаква конкретна причина (както става във всяко семейство, тенденцията е да се прехвърля вината върху другите и упорито да се твърди, че родителите не са знаели какво вършат, когато са взели това драстично решение).

Паулу се разсмя, когато чу за странното писмо до вестниците, което Вероника бе оставила, възмущавайки се, че едно авторитетно френско списание дори не знае къде се намира Словения.

— Никой не се самоубива за подобно нещо.

— Затова и от писмото нямаше никаква полза — каза смутено приятелката му Вероника. — Дори вчера, когато се регистрирах в хотела, решиха, че Словения е град в Германия.

Позната история, помисли си той, има толкова чужденци, които смятат, че аржентинският град Буенос Айрес е столица на Бразилия. Но освен че живееше в страна, от чиято красива столица (намираща се в съседната държава) чужденците се възхищаваха, Паулу Коелю имаше и още нещо общо с Вероника, което бе споменато тук, но няма да е излишно да го припомним: и той е бил в санаториум за душевно болни, „откъдето никога не е трябвало да излиза“, както се бе изразила веднъж първата му жена.

Но той излезе. И когато си тръгна последния път от болницата „Д-р Ейрас“, твърдо решен никога повече да не влиза в нея, се закле да направи две неща: 1) да напише книга на тази тема; 2) да изчака родителите му да починат, преди да засегне публично този въпрос, защото не искаше да ги наранява — те и без това години наред се обвиняваха за стореното.

Майка му почина през 1993 г. Баща му обаче, въпреки белодробния емфизем, от който страдаше, без никога да е пушил, въпреки замразената храна, която ядеше, защото не можеше да намери нито една домашна помощница, която да понася маниите му, през 1997-а навърши 84 години. И все още беше жив, с напълно запазен разсъдък и в добро здраве.

И тъй, след като чу историята на Вероника, Паулу Коелю намери начин да говори по темата, без да нарушава клетвата си. Макар и никога да не бе помислял да се самоубива, атмосферата в една психиатрия му бе добре позната — методите на лечение, отношенията между лекари и пациенти, удобството и безпокойството да се намираш на подобно място.

Но нека позволим на Паулу Коелю и на приятелката му Вероника да излязат окончателно от тази книга и да продължим историята.

Вероника не знаеше колко дълго е спала. Спомни си, че по някое време се бе събудила — животоспасяващите апарати все още бяха в устата и носа й — и бе чула някакъв глас да казва:

— Искате ли да ви мастурбирам?

Ала сега, когато беше съвсем будна и се оглеждаше наоколо, не бе сигурна дали наистина е чула тези думи, или е било халюцинация. С изключение на това не успя да си спомни нищо друго.

Бяха махнали тръбичките, но в цялото й тяло бяха вкарани игли, в областта на сърцето и на главата й бяха закрепени жици, а ръцете й бяха вързани. Беше гола, покрита само с чаршаф, и й бе студено, но реши да не проявява претенции. Тясното пространство около нея, обградено със зелени завеси, бе запълнено от уредите на интензивното отделение, леглото, където лежеше, и бял стол, на който бе седнала медицинска сестра и в момента четеше книга.

Жената този път бе с тъмни очи и кестенява коса. Въпреки това на Вероника й се стори, че е същата, с която бе разговаряла преди няколко часа, а може би преди няколко дни.

— Бихте ли развързали ръцете ми?

Сестрата вдигна очи, отговори сухо „не“ и пак се върна към книгата си.

Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще започне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно време, докато установят, че съм напълно нормална. После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на Любляна, кръглия й площад, мостовете, хората, които минават по улиците на отиване или на връщане от работа.