Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Първата история за Разделението се появява в древна Персия. След като създава Вселената, богът на времето вижда хармонията около себе си и си дава сметка, че липсва нещо много важно — компания, в която да се наслаждава на цялата тази красота.

В течение на хиляда години той се моли да придобие син. Историята не споменава към кого отправя молбата си, след като е всемогъщ, единствен и върховен господар. Въпреки това той се моли и накрая забременява.

След като разбира, че е постигнал желанието си, богът на времето се разкайва, знаейки колко крехко е равновесието между нещата. Но вече е твърде късно — синът му е на път да се роди. Единственото, което успява да постигне, е да раздели на две сина, който носи в утробата си.

Легендата разказва, че от молитвата на бога на времето се ражда Доброто (Ормуз), а от разкаянието му се ражда Злото (Ариман) — братя близнаци. Разтревожен, той прави всичко възможно пръв от утробата му да излезе Ормуз, за да следи брат си Ариман и да го възпира, ако той реши да създава проблеми във Вселената. Но тъй като Злото е хитро и способно на всичко, то изблъсква Ормуз в часа на раждането и Ариман пръв вижда светлината на звездите. Огорчен, богът на времето решава да даде съюзници на Ормуз: така се появява човешкият род, който ще се бори на негова страна, за да успее той да покори Ариман и да му попречи да завладее света.

В персийската легенда човешкият род възниква като съюзник на Доброто и според традицията накрая ще победи. Векове по-късно обаче се появява друга история за Разделението, като този път версията е противоположна: човекът е инструмент на Злото.

Мисля, че повечето хора разбират за какво говоря: един мъж и една жена са в Райската градина и се наслаждават на всички възможни удоволствия. Поставена им е една-единствена забрана — никога да не узнаят какво означават Доброто и Злото. Всемогъщият Господ Бог казва: „… а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него.“ (Битие, 2:17)

Но един прекрасен ден се появява змията и ги уверява, че това познание е по-важно от самия Рай и че те трябва да го придобият. Жената отказва, споменавайки, че Бог ги е заплашил със смърт, но змията твърди, че нищо подобно няма да им се случи: тъкмо обратното, в деня, в който познаят Доброто и Злото, ще станат богоравни.

Убедена в това, Ева отхапва от забранения плод, като дава и на Адам. И от този миг изначалното равновесие в Рая е разрушено, а двамата са изгонени оттам и прокълнати. Съществува обаче една много загадъчна фраза, произнесена от Бог, която напълно оправдава змията: „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло.“

И в този случай (подобно на бога на времето, който се моли за нещо, въпреки че е пълновластен господар) Библията не обяснява на кого говори Бог, който е един-единствен, а след като е единствен, защо казва „един от Нас“. Така или иначе, още с появата си човешкият род е осъден да се колебае между вечното Разделение на две противоположности. И днес ние изпитваме същите съмнения като нашите прародители. Настоящата книга има за цел да разгледа проблема, като в отделни моменти от повествованието са използвани някои легенди на тази тема, разпространени из различни кътчета на света. С „Демонът и сеньорита Прим“ завършвам трилогията „И на седмия ден…“, съставена от „Край река Пиедра седнах и заплаках“ (1994) и „Вероника решава да умре“ (1998). Трите книги разказват за една седмица от живота на обикновени хора, които ненадейно се сблъскват с любовта, смъртта и властта. Винаги съм вярвал, че дълбоките промени както у човека, така и в обществото настъпват в разстояние на съвсем кратки периоди от време. Когато най-малко очакваме, животът ни отправя предизвикателство, за да изпита смелостта ни и волята ни за промени. И в този миг няма никакъв смисъл да се преструваме, че нищо не се е случило, или да се оправдаваме, изтъквайки, че още не сме готови. Предизвикателството не чака. Животът не гледа назад. Една седмица е предостатъчна, за да решим дали да приемем съдбата си, или не.

Буенос Айрес, август 2000 г.

От петнайсетина години насам старата Берта всеки ден сядаше на прага на къщата си. Жителите на Вискос знаеха, че възрастните обикновено правят така: спомнят си миналото и младостта, съзерцават един свят, който вече не е техен, търсят повод за разговор със съседите.

Берта обаче имаше причина, за да стои там. И спря да чака в онази утрин, когато видя чужденеца да изкачва стръмния склон и бавно да се отправя към единствения хотел в селото. Не беше такъв, какъвто толкова пъти го бе виждала в представите си; дрехите му бяха износени, косата му бе прекалено дълга, а беше и небръснат.